Прочетен: 1717 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 05.12.2007 19:52
В ония години страната на мечтите беше не толкова въпрос на целенасочен избор, колкото на възможности, случайност или късмет-като хвърляне на зар. Отиваш където ти се отвори парашута. Така мои приятели заминаха без бъкел език в Австрия и Германия, а други, с добър немски-в англоговорящи страни. Информацията за възможностите беше най-ценното нещо- и тя беше дълбоко изкривена в над деветдесет процента от случаите. Като прибавим и масовия ентусиазъм „ Да се махнем от тук”- резултатът беше тълпи от авантюристи по четирите краища на света. Стотици и хиляди българи от кол и въже се озоваха в Гандер-малко пристанищно градче на Канада, на което кацаха самолетите за презареждане, други щурмуваха Щатите от всички възможни граници и начини, трети се озоваха в Австралия, ЮАР и Нова Зеландия. Фирмите, организиращи екскурзии- и визи, а също и преводачески и легализиращи документи, направиха луди пари. Появиха се първите измамници. Първият беше българин, дълги години живял в чужбина. Беше отворил офис на централна софийска улица, близо до посолствата. Отварянето беше предшествано от ПР публикации в пресата и телевизията. Българинът такова нещо не беше виждал –той сляпо вярваше на официалните медии „ Г-н Х се е върнал да помогне на сънародниците си да си намерят работа навън”-му говореше дикторът по новините.. Самият г-н умерено гасеше ентусиазма-„Не обещавам да намеря на всички, но само на 10 процента от подалите да уредя-това са стотици и хиляди хора. Много зависи от квалификацията-затова не може на всички” В този момент показваха как се изсипват от чували писмата, пристигащи денонощно.
Схемата беше брилянтна. Подаваш СВ с писмо и чакаш. И хоп, след месец ти отговарят кратичко. „Избрани сте. Заповядайте да си подадете документите и да внесете таксата.”С подкосени от радост крака-избран си-отиваш в главния офис. Там ти вземат парите и ти дават фактура, след което те пращат в някой от многобройните други офиси, където на конвейер, по 6-7 избраници, им правеха нещо като мини-интервю с няколко въпроса(отбий номер). Сетне, с усмивка обещаваха "Всеки момент ще ви се обадим." Докато накрая проумееш, че си платил „за изпращането на документите ти в 50 агенции”. Сумата не беше много голяма-към 200 лева, тогавашни пари. Разбира се, истината беше, че „всички са избрани”, а агенциите в чужбина едва ли имаха хабер от мераклиите. Така и никой не замина, въпреки, че сетне имаше още платени публикации „Как група от 40 души заминава еди къде си от еди-коя си фирма.” Този, първият май се спаси-не го съдиха. След година-две обърна на търговия със сол и други неща. Сетне потъна.
Един ден ми се обади моя леля.”Така и така, Пепо заминава за ЮАР. Работна виза, жилище, кола -и ще го чакат на летището. Как се е уредил? Ами чрез посолството. Ама те нямат тук-амивече имали. Видях му визата. Купи си билет, даже му дадохме малко пари на заем.”
Лелята беше напред с материала и беше обиколила половината свят, а заедно с половинката, двамата-един път и половина. Звучеше достоверно, макар и нелогично. Аз бях пробвал вече епистолярния жанр с посолството на тази държава в Италия, но без резултат. Въпросният Пепо познавах бегло. Нямаше никаква логика не само да го огрее, ами и цялото това щастие, което му се изсипа, ми изглеждаше доста фалшиво. Или наистина в тази страна са решили да "опреснят кръвта". Премахнаха апартейда и белите искат да удържат положението-ме светна роднината. От друга страна нямах основание да не вярвам на леля си. Свързах се с Пепо и той с огромно нежелание ми сподели подробности. И така, с доста резерви, поех по пътя към визата. След време, когато попаднах в Джобург и намерих Пепо, се оказа, че съм бил прав за всичко. Единственото вярно нещобеше, че има виза-но нито работна, нито другото.
След дълги перипетии, нахалство, късмет и кинти, се сдобих с въпросната виза. Само че-туристическа, без право на работа.. Викам си-пак карък-хората им осигуряват всичко, а аз-да харча пари . После се оказа, че огромният процент емигранти са с точно такива визи-работните бяха изключение. Видях огромни тълпи от всякакви хора, незнаещи къде и защо отиват. Огромно болшинство мислещо, че понеже е от европейската раса, ще ги чакат на летището с торба пари, гражданство, отварящо врати за цял свят, жилище и кола по избор. Само да се добереш..
Тръгнах да си купувам билет. След известно лутане, вариантите се очертаха два-по евтиния или по сигурния. Идеще реч за към 300 щ.д разлика. Избрах по евтиния-несигурността в страната, за която имах толкова малко инфо ме плашеше, а пътят- не. Все пак заплатите бяха под 100 долара месечно.Избрах българското. Тук няма да се спирам на пълното безхаберие и некомпетентност на служителките по бюрата. Отидох в централния офис, на Леге, където ме обслужи очарователна и любезна мадама.”Имаме полет до Зимбабве, с прекачване там до Джобург.-чака се два-три часа.” Осведоми ме за възможността да останем в Хараре, въпреки резервацията- стават проблеми, връщат обратно хората и не ги качват на другия полет, рядко, но се случва-каза тя. Нищо, викам си, аз ще съм късметлия, и наброих десет стотачки. После се оказа, че единствен моят билет от цялата колония там беше читав, издаден както трябва(и най-скъп)-всички останали имаха кви ли не гратисчийски и всякакви билети, купени за всякакви пари-до един по-евтини.
Дойде денят(вечерта) на полета. На летището митничар обучава колежка и се заяде за бордерото. Защо е за еди колко си долара, а декларираш с хиляда по малко. Викам, толкова са били, но нали от тях съм си купил билета-той да не е купуван с рубли! Цялата работа беше, да се направи на интересен пред мадамата и да „купя нещо от фришопа” Да, ама мен ме хвана яд. Никога дотогава не бях минавал граница толкова изряден, а имах стотици печати, дето се казва, един път да съм ок и сега тоя..Накара ме да чакам-методът „да уври” Времето почна да тече–те седят- и аз седя. Близките ми още ме виждаха, сигурно се тревожеха, но аз бях побеснял. Поисках да говоря с шеф(макар, че прекрасно знаех последствията)-но ни вопъл, ни стон. Накрая стажантката го замоли да ме пусне и оня тиквеник склони, като пак ми напомни да съм вземел нещо за почерпка. Нахраних го-на глас и побързах да стъпя на ничията земя.
Разгеле, излетяхме с вехт Туполев. След нощен полет над пирамидите и двучасово седене на Кайро, призори кацнахме в Найроби, Кения. Температура на въздуха беше къде 27, ръмеше лек дъжд-а в София тръгнахме на минус десет.
В самолета седях до една много приятна спътничка, коятощеше да поостане при брат си. Станахме авери и с група варненци и един пич от Монтана..Всички бяхме на едни години и всички- с „еднопосочни” билети. Бяхме над двайсетина-трийсет българи, запътили се към неизвестната обетована земя..
върна ме там където понякога си забранявам да се върна, но го минахме това време ( преди Слави:)) автобусите до Сърбия за стока и после препълнени със боклуци пазари, измамата и надеждата..... На война като на война....
До колкото разбирам все още сащесвуват подобни фирми предлагащи работа в чужбина....
Мейли, ес ем еси, телефонни разговори...
Не им се връща в Бг дори и за лятна отпуска...
Но ги нося в сърцето си, и те мен.
Надявам се.
