Прочетен: 11634 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 25.02.2019 17:50
В една книга споменавам нещо на пръв поглед странно и объркващо. Всеки мъдър човек знае, че е измислен. Това е абстрактна и неинтуитивна мисъл, трудна за храносмилане без хапче ензими. Как да я илюстрирам, че да й придам плътност. Ето как.
Преди години с жена ми и леля й отседнахме в чуден хотел в периферията на Рим. Казваше се Вила Пирандело. Разкошна ренесансова къща с историчност, изящност и гъста като жасмин атмосфера. Жена ми се подмокри от кеф и безспирно я обикаля, сяда по царствените фотьойли, взира се в репродукциите на майсторите. Лелята пък не спря да мрънка защо не сме в центъра. Много й било в тъча тук. Нямало един ресторант или бутик. Сложих я на mute и си изпих еспресото на екс, както правят италианците. Аз имах собствено преживяване на мястото, съвсем различно от останалите.
Луиджи Пирандело е епичен творец, създал безброй романи и пиеси, преминал като Big Foot през културата на 20ти век. Навремето случайно се блъснах в негова книга на една сергия. Казвам блъснах, защото нещо ме закотви на нея без въобще да съм чувал автора. Придърпа ме, опипа ме и ми вкара сочна целувка до сливиците. Купих я моментално и я оставих на библиотеката, да зрее. Или по-скоро, за да зрея аз. Интуитивно знаех, че е мощно четиво, за което се изискват ментални пространства, които на двайсет нямах. Много години по-късно усетих, че ме дърпа за ръкава и ми шепне, „Време е за любене“. Подхванах я. Историята разказва за мъж на към трийсет, който в един хубав ден разбира, че има леко крив нос. Жена му му го казва мимоходом на излизане. Това го стряска изкъртващо, защото до този момент не е и подозирал за този си „дефект“. От което пък си дава сметка, че жена му, а и всеки друг наоколо, го вижда по съвсем различен начин от собствената му представа за себе си.
Започва да го измъчва криза на идентичността. Чувства, че в него живеят множество личности, всяка изваждана на повърхността от различни обстоятелства и хора. Мисълта почти го смазва. Излиза, че не е този, за когото се е мислел. Че въобще не може да се нарече „този“ или „онзи“. Тоест направо го няма. Всеки ден обсесивно се дебне, за да хване другите в него, да ги съзре. Постоянно се самоанализира. Стига чак до отчуждение от себе си.
Докато пиша този разказ и се чудя как да го завърша, с лявата ръка или десния крак, чета увода на Калин Терзийски към последната му книга („Мечката“). С него сме силно свързани и той често ми праща невидими послания в някаква юнгиянска синхронично, точно когато съм шорт откъм идеи. Ето какво ми прати този път:
„Защото – ако си последователен, мислещ и задълбочен – няма как да не откриеш, че самата идея, че си Един Единствен Човек е напълно абсурдна!
Във всякак минута съм съвсем различен човек! – бих казал аз.
Едно движещо се през невъобразимия свят огледало, дълбоко пет милярда километра, в което на трилиони пластове се отразяват квадрилиони различни картини! – ето това е една бегла и бледа картина, портрет на Човека, такъв, какъвто си го представям аз.“
Ех, много обича удивителните Кайо. Аз пък обичам удивителните му. Напипал е той световната мъдрост, при това на голо. Изразил е в няколко реда онова, което на Пирандело е отнело цяла книга.
Освен това героят на Пирандело има реакцията на слабия човек, нуждаещ се от патерицата на ясно дефинирано его. Силният (като Кайо) се радва на своята множественост. Управлява я като стихия. Претворява се ежедневно. Него не го плаши, че е измислен. Защото той е господарят на тази реалност, измислящият. Само такъв човек може да изрече великите думи на Уитман:
Do I contradict myself? Very well, then I contradict myself,
I am large, I contain multitudes.*
* Противореча ли си? Добре, тогава си противореча. Аз съм голям. Съдържам множества.
Уолт Уитман, "Стръкчета Трева"
* Луиджи Пирандело, "Някой, Никой и Сто Хиляди"
Психодиагностика в училище. Тест за роди...
Оценка за наличието и изразеността на ем...
Иначе за неделимия вълнов свят и единното цяло, тази реалност е достъпна за толкова малко, че може да се каже, че не съществува за света. Ако зявисеше от мен, бих върнал древните Елевсинки мистерии, където хората са минавали през социално утвърден ритуал на разширено съзнание (чрез нещо като псилоцибин или дмт) и са преживявали единството с такъв интензитет, че никога повече не са могли да бъдат дребнави фрагментирани човечета. Наскоро случайно зачетох Мъглите на Авалон на Марион Зимър Брадли. Сериозно е застъпена темата за подобни друидски ритуали в чест на богинята майка. Цялото племе се събира и става едно.
но ако си запомнил предходното такова и поискаш обяснение, пред-
ставителят на тази зодия толкова категорично защитава последното
си мнение, че след определен период на чудене "ко стаа тука?" раз-
бираш, че той просто така е устроен, и ако си широко скроен, започ-
ваш да го приемаш такъв.
Друг е въпросът на аудиторията това удобно ли й е.
Но той най-спокойно не се интересува от това.
Много приятно се забавляваш по този начин.
Че ни правиш и съучастници. %))
ПП: О, да, Сирано де Бержерак с носа, и кой беше импотентния...
Те това е житейска мъдрост :)
Другия не го знам. На чичко Х съм му чел само две книги.