Над седемдесет е, облечена в разкопчано вехто палто, обута в  светлозелени апрески от късния соц.  Всеки ден  идваше  откъм бариерата,  тътреше паянтова количка, на нея – чанта с вестници. Заставаше до  будките и се провикваше: "Вестници, искате ли вестници". Почвахме работа твърде рано сутрин и не ни беше до вестници, та масово разчитахме сетне на бабето. Винаги  словоохотлива, но без да досажда; обичаше да се оплаква-но никога лично, винаги в първо множествено,  бистреше  нещата от живота със зрелостта на препатил човек, Винаги говореше на „Вие” и връщаше до стотинка, ако не и кажеш. Обикновено си тръгваше по обед с полупразна чанта, спечелила няколко лева-колко може да изкара от двайсетина човека.. Според запознати,  зимъс у големите студове прасвала по един чай с ром на барчето, докато го  имаше, и хонорарът отивал в джобовете на бармана.
Разбира се, имаше и лоши дни, в които бабето го нямаше. Тогава всички се взирахме е и го чакахме. Появяваше се-  по бледна и леко разчорлена, тътреше количката по бавно, а  овладяната мъка в пъстрите и светли очи ги правеше по тъмни -болна бях малко..Бабата никога не продаваше вестници на странични хора; питал съм я, непроумявайки бизнесстратегията. Отговаря ми-ами ако дам на тях, може за някой от вас да няма. Това не й пречеше да взема само популярни, търсени от всички  вестници, и примерно по една бройка от  интересните за мен, та се налагаше да почета малко плява. Бореше се с живота и болестите постоянно, лицето й беше изтерзано и същевременно одухотворено. По разговорливите от нас я бяха разпитали изтънко-била хидроинженер на младини, разведена и прочие. Сега-просто една болна и стиснала живота в зъбите си пенсионерка. Изглеждаше не особено  щастлива, но  някак озарена, когато отговаряше с едно и също на въпроса "Как си?": "Благодаря на  Господ, преживяваме, бива.”Обичаше да говори със сентенции и  да разсъждава за живота. Веднъж изтърси-моята работа е  "кауза пердута," та не знам, ама то и вие не сте много по добре. Аре, аз съм ясна, ама вие сте млади, хубави и интелигентни хора, жал ми е за вас, какво става с тая държава..".
Първо се подсмихнах, защото съм скептичен относно чуждата заинтересованост, но  сетне се позамислих. Остана ми  в главата израза „кауза пердута", изникнал от детството, когато зубрех сентенции от философския речник на сестра ми. Нататък изразът ме понесе към по-съвременни употреби. При тях "кауза" се изговаря натъртено и с куха тържественост, задължително от политици с юридическо образование. И чух глас – от втълпеното ни  от медиите нервно ленвистично програмиране:
гласът на българската еврокомисарка

Както се видя и прочете, тя издържала пред депутатите от европарламента изпита по въпросите за защита на потребителите. Впечатлила представителството в Брюксел със строгата си елегантност (черен костюм, бяла блуза) и със старанието за максимална конкретност на отговорите. Един от тях бил на въпроса защо не е продължила кариерата си в медиите, където така успешно тръгнала навремето. Защото за нея членството на България в ЕС станало кауза, както сега нейна кауза е защитата на потребителите - казала. Това за каузата било повторено няколко пъти. На което евродепутатите изръкопляскали.

Разбират те от каузи.

От каузи разбира и Николай Бердяев. Спомняйки си за един съветски комисар, когото властта променяла постоянно и накрая го направила удобен за всичко, Бердяев описва новия антропологически тип на апаратчика. Той се ражда в котилото на професионалните революционери, масово се явява най-напред след руската революция, после се разпространява из Европа. Отличава се с целеустременост към първите места в държавата, която му осигурява стабилни доходи. Стои на правилни позиции,

не се съмнява във възвишения смисъл на възложената работа

- тя винаги цели всеобщо щастие. Затова я приема безрезервно като кауза, по-ценна от обикновеното и разсеяно съществуване.Често пъти е погубен, развален, безбожен човек, т.е. homo perditissimus, но знае и може всичко. По-конкретно така: Ако е комисар по здравеопазването, ще каже: "На борба срещу туберкулозата. Тя намалява производителността на труда". Като стане комисар на образованието, ще твърди: "На борба срещу неграмотността. Тя намалява производителността на труда". Отиде ли в комисариата на правосъдието, ще отстоява: "На борба срещу правонарушенията. Те намаляват производителността на труда". Че не е ли конкретно - всеобщото щастие действително зависи от производителността на труда. Разбира се, и от защитата на потребителите му.
Тази машинална борбеност за отстраняване на недъзите отличава новия антропологически тип от останалите, които от опит знаят, че всяка кауза някой ден е губеща. За яснотата на отликата помагат медиите, които, както каза един от типажа, вървят след победителите. А новият антропологически тип несъмнено побеждава.
И тук ми се явява Митето Абаджиев. Колчем си отвореше устата, винаги сяка втора дума му беше кауза.Сетне  един другар, който ми стана началник.Тропаше с юмрук по масата в ранното СДС и викаше-„Нашата кауза е да покажем, че сме най добрите." За него обаче съм писал доста-Никодем Дизма. Разбираше той от кауза, макар да се усещаше, че СДС през 99та  е кауза пердута. Мина към ББ, сетне нямаше нещо, което да не изязди и осребри. Това не е ново-гадното е, че говорът му, убедеността му

изключваше  възможността за загуба.

Гадното не е общоизвестния факт, че всяка кауза един ден е губеща. Гадното е, че такива винаги са на правилната позиция, а ние-не. Те винаги са добре и никога не губят. И няма никаква надежда , освен в  "екзистенциалния” смисъл , във факта, че  никой няма да ги запомни, както не помнят милионите шушумиги, обяздили с нахалство и послушание постове, изповядващи правилните позиции, винаги печелили от власт и  вървенето в строя. Милиони Никодем Дизмовци, излязли изпод Матрицата. А доброто, като във всяка приказка е, че тази я бях замислил и написал, когато я разказа  друг, почти същата – а аз просто си сложих моя герой, бабето ми- за начало,  за да ви предпазва от житейски илюзии,  и я бутнах тук там. Но не се чувствам плагиат, защото тази приказка я знаете отлично всички. И може да я разкаже всеки от вас. Но нямаше да си простя, ако не бях ви разказал моята...

 

 

Prepechat с елементи на разсъждение, а? Все пак трябва да се посочват източниците, нали така... Не всички са фенове понеже...

Статията е със същото заглавие, "Кауза пердута" авторът е Димитър Денков, вестник Сега. Проблемът е, че бях написал вече тоя текст, когато се появи, но още го донагласях. Оставил съм текста на Денков в италик. Щях да затрудня и удължа текста, ако бях писал моя, вм неговия. Убийствено сходство. Просто има моменти, когато много хора мислят едно и също в даден момент...

На няколко пъти почвам да пиша за обикновенните хора които дори не забелязваме,защото просто сме свикнали с присъствието им.
Мислил съм нещо със заглавие "Герои на нашето време".За хората като тази бабка,която оцелява въпреки държавата.
За кварталната гумаджийница дето работи денонощно,за кварталния нонстоп в който семейството което работи няма отпуска и почивен ден,за малката сергия за зеленчуци която храни едно друго семейство работещо от 8сутринта до 22 вечерта.
Дано някой ден ми остане повече време.

А спомняте ли си колко кухи фрази за "каузата на СДС", "каузата на синята идея", та даже "каузата на ДСБ", генерираха преди година - две "сините момчета" (по Зе)?
Барем веднъж да се бяха опитали да си преведат думата кауза на български, не за нас, които сме кауза пердута, за тях си...