Помня един от първите ни протести веднага след падането на комунизма 89, през същата  зима. Трябва да уточня, че съм от голям град в Прованса, където нещата са малко по иначе. На политическите протести, на митингите от онези времена присъстваха колкото митингуващи, толкова и ченгета; жужаха камери-тези протести бяха разрешени, уточнени, филмирани; хората класифицирани, сетне уволнявани и т.н.Това, обаче, за което ще разкажа, беше нещо друго. Ние протестирхме....срещу липсата на бензин. Имаше невероятна криза тогава, уж лимити по 20 литра на човек, но действаше системата -наши-ваши, с всякакви иширети и необходими за целта постановки. Висяхме с денонощия на километрични опашки, спяхме в колите, завивахме се с шуби-можеше да срещнеш всичките си приятели на тези  опашки. И ..изведнъж, току да ни дойде реда, след двудневно висене, се оказа, че Петрол спира да продава-останал  само някакъв минимален резерв за полиция,  бърза помощ и пр.. Хората побесняха-бяха времена на усещане за промяна, на непокорството, но и на страх. И тогава, един дребен младеж-бивш футболист от близко село изведнъж изрева:

"Да затворим Международното!" - и се метна на една тунингована жигула, даде газ и я завъртя напреки на централния път. Запречихме с още няколко коли  международния път и спряхме движението. Страйк, обяснявахме на тираджиите и те кимаха разбиращо. Да, ама го запречихме неколцина, а мнозинството си пасуваше.  Долетяха веднага най-лютите милиционери, най страшно изглеждащите и с най-лошата слава-ние ги познавахме. Биха ни смлели на секундата, но и ние не бяхме сигурни дали няма да го сторят. Не ни направиха нищо-вероятно заради чужденците, а и защото времената бяха несигурни, а може и да ни съчувстваха- и те са хора. Нито имахме разрешение, нито го бяхме планирали, нито някой щеше да ни  разреши-всичката власт си беше в техни ръце.  Страх-и двете страни се страхувахме. Още по кофти беше с нашенци, принудени заради блокадата да чакат. Не беше никакъв проблем да минат по околни пътища,  но откъде накъде ние ще  ги караме да си правят такъв зор...

-Кви сте вие ве, кой ви дава право да затваряте пътя, старши, викай баретите-пенеше се очилат отворко със служебна волга..

-Ние заради вас, вие не страдате ли от липсата на гориво, как е възможно да ни правят на маймуни, да нямаме капка бензин..

-Бензинът да не е жизнено необходим бе, ще ходите пеш..-опонираше ни оня от волгата.

Хайде ся да преговорим матряла.

Гражданският протест е нещо исконно. Когато той се прави, естествено  е, че правата на мнозинството са накърнени-той и затова се прави. Защото задължение на държавата, на мнозинството, е да възстанови равновесието. Причинявайки неудобство на мнозинството, ние сигнализираме  този,  на който това е работата, да си изпълни своята част от нарушения обществен договор.

Аз не помня протест в България, на който обществото да е  отговорило с разбиране и подкрепа. Човекът протестира, сигурно не е от хубаво, нека го уважим, защото утре  и той ще уважи мен и моето право.  Протестът е на гражданина, слабия, срещу някаква несправедливост на властта, силния-но изглежда непротестиращите не се чувстват граждани. Както често съм писал, дори и последните туземци ,отивайки в демократично общество си протестират, когато са им нарушени правата или са обект на несправедливост, но и останалото общество ги подкрепя, защото протестът е важен фундамент от гражданското общество. Той е единственото оръжие на слабия срещу силните. Такова нещо има в чужбина, но  у нас -никога. „Аве откъде накъде ще протестират тия ве! Ша ми пречат да си ходя по пътя!” Инак сички сме за протеста, като право, сички го подкрепяме на думи, но за да оправдаем нетолерантността си към ближния и  нежеланието  ни заради него- правото на другия да протестира- да изпитаме  неудобството от това,  да повървим  пеш, да се лишим, заради него от труда му- обличаме тази нетолерантност в някаква форма на принципно несъгласие

 Няма социална група-нито една, без изключение, която да е протестирала срещу нещо в тази наша татковина и  останалите да са ръкопляскалип  и  да са я подкрепяли, както в Европа, към която се числим.

-Аве кви са тия даскали ве, ниски им били заплатите-ами частните уроци, ами ваканциите...

-Аве кви са тия пенсии ве, мрели с 80 лева-ами нашата да не е по лека. Да си продадат апартаментите и да доят крави на село..

-кви са тия авиодиспечери ве-земат по два бона-не им стигали-не ги е срам

-кви са тия миньори, таксиметърджии..

И ся малко теория. Ставащото говори за разпад на системата от правила, която регулира живота. Обществения договор не е приет от всички, задължителната основна компонента я няма, както казва Джон Лок-„ властта в тази държава да  се упражнява само за да бъдат осигурени на всички хора правото на живот, на сигурност и на "наслада от собственост. И единствените заповеди, на които човек следва да се подчинява, са онези, които той сам е излъчил върху себе си посредством държавата, която е изградил като равен на всички останали.” Когато правилата на патриархалната селска общност са се разпаднали,  хората буквално не знаят, какво и как е допустимо да се прави . Ние доскоро традиционно регулирахме своите отношения като ловко, по андрешковски, се скатавахме от модернизационните вълни на 20 век. Рано или късно обаче традицията се разпада. За да си спестим усилието от промяната, единственото решение за въвеждането на правила, което има за тези времена-обществения договор между властта и гражданите- нито го изпълняваме, нито го бръснем-но това важи и за двете страни