Имам намерение да изложа поне две есета на тема бг интелектуалщината. Да бъдат, да го наречем, две различни гледни точки. Днес ви предлагам първото.
Българският интелектуалец
"В Люксембургската градина някаква жена на около четиридесет години, почти елегантна, но със странен вид, говореше нежно, дори страстно на някого, който не се виждаше... Когато се изравних с нея, открих, че притиска към гърдите си маймунка. Накрая тя седна на една пейка, където продължи своя монолог все така разпалено. Първите нейни думи, които чух, бяха: "Знаеш ли, всичко това ми омръзна". Отдалечих се, без да зная кого да оплаквам повече: дамата или нейната довереница"
Е.-М. Чоран. Наръчник по разложение. Признания и проклятия. С., 2006, с. 264)
Ще се опитам да очертая образа на българския интелектуалец и същевременно да разсея илюзиите на мнозина, по-конкретно на онези, които суетно и необосновано подхранват възторга на нашата публика. Трябва да се преодолеят всички илюзии и въжделения, които не почиват върху здрави аргументи. Подобни илюзии изкривяват перспективата, опитват се да заместят обективния поглед с чисто субективна картина на света, породена от стремежите на нашето съзнание, а не от съобразяването с конкретните реалности. Ето защо имам намерение да опиша действителното състояние на нещата без никакви предубеждения, свързани с националната гордост и етническото достойнство, и да очертая щрихите, доказателства за които всеки надарен с мъжество и чувство за обективност ще открие в ежедневния живот. Повечето от нашите сънародници обаче не са в състояние да се откажат от химерите и предразсъдъците, внушени им още от училището, което поне що се отнася до България изобщо не насърчава свободата на духа и самоопределянето на личността. След подобно възпитание кой би се осмелил да погледне действителността право в лицето? Малцина, естествено. Макар всички ние да се хвалим с критичния си дух и с духовната си независимост, твърде малко от нас успяват да разчупят отколешните житейски рамки, които замъгляват нашето съзнание. Всъщност нашият индивидуализъм е мним и представлява по-скоро атомизиране на отделните съзнания. Истинският индивидуализъм предполага наличието на дълбок стил на живот, на който ние сме неспособни. Никой не спори, че това е недостатък, но и никой не смее да признае, че той представлява факт, с който не биха могли да се преборят никакви изкуствени мерки или общи усилия. Причина за това са неизбежните остатъци от илюзии, дълбокото неразбиране на необходимостта, на вътрешната логика на нещата, които могат да бъдат установени, но не и променени.
Истинският интелектуалец е обречен на тревоги, на страдания, той отдавна е скъсал със спокойното буржоазно битие. Буржоазният начин на живот е лишен от вътрешни конфликти, той е лишен от неравности, но и от перспективи. В подобен контекст интелектуалецът не е нищо повече от карикатура. Негови същностни черти са страхът от равновесието, от безметежността, страхът да не попадне в калъп, да не застине, което е равносилно на преждевременна смърт.
Всеки, който притежава вътрешен живот, желае смъртта да го завари жив, а не полумъртъв. Хората, които нямат какво да кажат, които не могат да преодолеят калъпите, в които са попаднали, би трябвало да се самоубиват.
Самата същност на вътрешния живот е белязана от болезнена трагичност, която се дължи на антагонизма между тенденцията да се превърнеш в отливка, да последваш вътрешната си участ, което е равно на смърт, и стремежа към непрекъснато обновление на духовния живот, към постоянна подвижност, към бягство от смъртта. Тази трагичност е неотделима от вътрешния живот и трябва да служи за основа, която да даде обяснение на цялата негова проблематика.
Българският интелектуалец е лишен от дълбок вътрешен живот, лишен е от вътрешен стил. У него няма вътрешни конфликти или ако понякога се проявят такива, те получават толкова лесно разрешение, че се обезличават и губят своя трагичен и болезнен характер. Напразно бихме се надявали някой интелектуалец независимо кой да прояви мъжество. Нищо подобно, никаква проява на бунт, никакъв опит да се превъзмогне еднообразието на живота, в крайна сметка нито дори една страница, изпълнена с доблест, в която човек да може да види действителния си образ. Това е резултат именно от недоимъка на вътрешен живот, от липсата на вътрешни безпокойства; и този недоимък се проявява във факта, че почти никой от нашите интелектуалци не се осмелява свободно да преценява нещата такива, каквито се проявяват пред очите му, предпочитайки да се осведомява какво са казали "другите" за тях. Поради тази причина в България се публикуват единствено интерпретативни и компилативни трудове. Каква ирония на съдбата е да умираш със съзнанието, че никога не си мислил самостоятелно, а си се задоволявал най-прозаично да резюмираш чужди идеи!
Веднъж един професор си зададе следния въпрос: къде са хората, които през последните петдесет години са пребивавали в чужбина, за да изучават например философия?
Обяснението за подобно положение е следното: ние сме лишени от вътрешната енергия, без която не може да се роди нищо оригинално и от чиято липса става ясно защо българският интелектуалец се ограничава с излагането на мисли, изказани от други. Отсъствието на тази вътрешна енергия, която не може да се произведе по изкуствен начин, тъй като е плод на вътрешна динамика в живота на културите, основа на всеки творчески процес, това отсъствие води до неприятното заключение, което се налага да формулирам с риск никой да не се съгласи с мен: в областта на културата ние сме обречени вечно да правим компромиси.
Твърдението, че ние никога няма да създадем оригинална култура, чиито стойности ще дължат своето органическо единство на основните предпоставки и елементи за всяка важна култура, би могло да се стори на мнозина твърде дръзко, защото се отнася до измеренията на бъдещето, за които всяко наше разсъждение е проблематично. В конкретния случай обаче подобна критика не е валидна; в действителност не бива да се смесва съдбата на един индивид, изменчива и съдържаща много възможности за промяна, със съдбата на една култура, чието развитие неизменно се осъществява според определена необходимост, според неизменни вътрешни връзки.
Великите, оригиналните култури се отличават със своето вътрешно единство. Макар предположенията относно малките култури, произлезли от амалгамата хетерогенни елементи, да не са дотам оправдани, не бива да се отказваме от тях. Несъмнено не бихме могли да твърдим, че бг интелектуалците няма да създадат ценности, а само,
че последните никога няма да се издигнат до равнището на дълбоките и оригинални творения.
Като се има предвид, че тук говорим единствено за духовния образ на нашия интелектуалец, няма да се спираме по-нататък на проблема за структурата на културите.
Необходимо е все пак да се даде отговор на един въпрос: как можем да говорим за култура на бъдещето, след като живеем посред декадентските течения на Запада?
Вече никой или почти никой не се съмнява в краха на модерната, индивидуалистична и рационалистична култура, в изчерпването на източниците на спонтанното творчество, в изместването на обикновеното преживяване от историческия перспективизъм, в невъзможността за изграждане на нови ценности, в необходимостта да се примирим с обикновения компромис. Кой би могъл да предположи, че ще съумеем да изградим оригинална култура, след като онова, което би трябвало да се превърне в нейни изначални и същностни елементи, изцяло е заето от културата на декаданса? Реакцията на следвоенните традиционалисти няма никакво основание. Да се съхрани традицията по отношение на какво? Нима по отношение на култура, която ние никога не сме имали? Или, както твърдят някои среди на традиционалистите, по отношение на специфичния характер на нашия народ като единствен творец, тъй като всичко останало е изкуствено и чуждо? А дали в действителност този специфичен характер е и градивен? Никой не се пита защо нашите интелектуалци са толкова безплодни; нима не произхождат от онова селячество, спрямо което храним прекалено много илюзии? За да стане градивна част от достоянието на една култура, всяко творение трябва да бъде плод на личен размисъл. А нашият интелектуалец е лишен дори от тази грижа. Личният размисъл е признак на безпокойство, която е извор ни движеща сила за съзиданието.
Все пак, ще кажат някои, налице са изключения. Несъмнено, но те не трябва да се вземат предвид, когато се очертават основните линии на определен тип. У нас няма интерес към знанието само по себе си, към радостта, което то е в състояние да породи. На него се гледа като на средство за преуспяване, и то за колкото се може по-бързо преуспяване. Твърде любопитно е, че нашият интелектуалец чете докъм двайсет и петата си година, а после експлоатира прочетеното според един твърде спорен подбор. Това доказва, че ние органически не притежаваме склонност към познание, към усвояване на колкото се може повече култура. Дори при тези, които продължават да учат през целия си живот, не се среща онова заразително любопитство, което превръща в същинска радост четенето както на философски съчинения, така и на книги, посветени на изкуството и науката. Доведената до пароксизъм специализация е признак на безплодие. У нас тя е резултат от невъзможността да се изживяват няколко ценности едновременно.
Сред отличителните черти на нашия интелектуалец може да се отбележат тънката наблюдателност и схватливостта все качества, отбелязвани и ценени от чужденците, които ги споменават на първо място, когато ни хвалят.
Тази способност, която прави от българите чудесни моралисти (в смисъла, който французите обикновено влагат в тази дума), си има и обратна страна: задоволявайки се незабавно да улови реалния факт, нашият интелектуалец пренебрегва анализа и задълбочеността. Това е един органически недъг:
почти никой нищо не изследва докрай.
Нито една идея не бива подложена на анализ според съставните є части, за да се стигне до процеса на нейното формиране, нито пък бива съпоставяна с други, за да се уточни нейната структура или да се определи изходната є точка. Нима интуитивното и пряко възприемане, твърде повърхностно у българите, може да им спести анализа и задълбочеността? Никой не обръща внимание на многозначителния факт, че не сме в състояние да създадем нищо оригинално и дълбоко нито в областта на метафизиката, нито в музиката, които са областите, илюстриращи по най-непосредствен и убедителен начин характера на една нация и присъщия є стил?
Трябва да се освободим от илюзиите и химерите, които неизменно са признаци на слабост и безплодие. Образът на българския интелектуалец, такъв, какъвто го разкрихме тук, ще предизвика у едни съжаление, у други недоверие. И едните, и другите отчасти ще бъдат прави, тъй като никой не е отговорен за това: нашият духовен живот, чието естество произлиза от една ирационална субструктура, която не може да бъде променена, дава обяснение на всички аномалии, които споменах по повод нашия интелектуалец. За оногова, който разбира неизбежния детерминизъм на живота на културите, както на големите, така и на малките, съжаленията ще бъдат също толкова напразни, колкото и упреците.
Послепис:
Есето е написано от Е.М Чоран. Просто навсякъде в текста замених румънци с българи.
Поздравявам те, че имаш силата да се придържаш и да отстояваш (съвместно с автора) подобна позиция! ;)
Проговорят ли, едно и също е.
