Ако сте гледали филма Съншайн” на Ищван Сабо, там е развита горе-долу следната теза:

Политиката е илюзия, суета..Omnia fui, nihil...-бях всичко, нищо не си струва!
Империята на Цезар  му е  изглеждала като  нива. Низшият притежава империя, великият притежава нива. Свободата е вътрешно понятие, индивидуално Има хора, роби-родени да служат на случая-тяхната се върти и изменя, те са веднъж горе, веднъж долу, според властващия вятър, по който се нагаждат, но има и други, вътрешно свободни- тяхната не се променя. Те са свободни винаги.  Затова няма никаква разлика дали караш Мерцедес в свободна Германия, или Москвич в Казахстан. Нито има значение дали те управлява Буш, Кол или Сидеров.. Нито има значение с какво се храниш и какво имане имаш... други са аршините. Защото не външна е мярката,  а вътрешна. 

Едните от другите се отличават както духът от материята. Всъщност това са и символите на разликата им.

Поради продължаващият и задълбочаващ се  интерес към  носталгията по миналото си позволявам да препечатам за втори път нещо, което съм писал през 2003та. Ако е някаква утеха фактът, че  и в ГДР се увеличава носталгията по Хонекер, и в ГФР по Хитлер, като и при нашите братя -руснаците.
.....................................
Социолозите вещаят победа за левите. Лицата на левицата, тъй осмивани и мразени преди няколко години, отново изпълзяха в медиите. Премянов, Райдовски и Димитър Иванов, другият Димитър и плеяда други,  трайно се настаниха из СМИ и започна пропагандата. Развихриха се малоумни дискусии из позападнали предавания: “По добре ли се живееше преди Девети”;  отдавна преглътнахме “На всеки километър” и Ламбо. Носталгията изпълзя и изпълни газетки, които забълваха умилителни истории от соцвремената, а филмите на соца и неговите реликви предизвикват вече не омраза , а интерес; разревахме се по Дядо Тодора , а неговата унука не само, че влезе в политиката, ами взе и да ни наставлява с оценки за миналото.

Нормалните хора изведнъж започваха загрижено да се питат :Дали всъщност все още не живеем в сянката на соца или това е обикновено нагаждачество с оглед приближаването на властта на комунистите. А дали не ни застрашава завръщане на социализма и всичко останало?

Естествено, че не.
Поне що се отнася до външния израз .

Мнозинството избират левите не по убеждение, а в знак на протест. Социализмът се разиграва като чисто политическа карта, в която носталгията е задължителен инструмент. Просто в днешно време с нея може да се направи пропаганда, затова и тя не напуска българите, оплетени в мрежите на манипулаторите. Затова владее медиите ни, вгорчава дебатите ни и оставя в крайна сметка у мнозина  отчаянието, че все още ще тънем в блатото на комунистическия морал и беднотията на Прехода.
Какво се случи на Девети септември? А на Десети ноември - и за двете дати  продължават да се водят препирни.  Защо?

Защото носталгията стана стока, която произвежда внимание. Просто днес комунизмът и Живков се превърнаха  във  вървежна стока. Всеки закъсал журналист и всяко издание, което постави интервю с муцуна от миналото или напише някакви спомени се продава  добре, а всяко тв шоу предизвиква интерес.
А всяко изявление за миналото  би трябвало да блокира пред измерението на социалистическите престъпления-както по време на Диктатурата на пролетариата, така и през десетилетията живот в кочината.
Ужасите на социализма, неговото насилие над личността и бедите, които нанесе и нанася още,  се третират с една лековатост, но не защото комунизмът, като предмет на обсъждане е загубил жестокостта си, а защото страхът от него изцяло  се е отделил от предмета.

 Тук голяма роля играе масовото неразбиране на ставащото. Хората не разбраха как станаха електорални единици и как от средно бедни станаха бедни. Те не проумяха, че политиците им, които избираха с желание, ги употребиха и захвърлиха.  Но там, където свършва разбирането, започва опиянението от страха от миналото и царството на инстинктите, на което се крепят филми, литература и безкрайната телевизионна боза по телевизиите.

Така носталгията по Живков постепенно се превръща в повествование от героичното и безоблачно минало, в което сякаш не сме живели ние, а е имало само спокойствие, сигурност, тънки почивки и чужди булки, подобно на Едема за терористите- мюсюлмани, Превръщането му във фикция не може да бъде спряно, защото ние, свидетелите на Комунизма, постепенно си отиваме, защото и нямаме и твърде думата –ни в партии, ни по медии, изтикани от напористи младоци, търсещи новини.

Действително случилото се, при което нормалността и бруталността са вървели рамо до рамо, бяга от историческия мит, който не познава противоречия.  Срещу него  историческата наука не може да стори нищо.

Там обаче, където силни емоции се провокират от минимум знаци, вече иде реч за популярната култура. След като навсякъде се правеха в първите години паралели с времето на комунизма, накрая те спряха да се забелязват. Защото всяко докосване до времето на социализма днес произвежда видения, които се мерят с виденията от миналото и се съпоставят със сегашното безвремие

Търпеливо популяризираното от училища и медии знание, напротив, създаде асоциативно пространство, което може да бъде запълвано по произволен и безотговорен начин. Образите, сензационните определения, пропагандата, дори престъпленията на Комунизма останаха слабо засегнати  в учебниците, списвани всяка година от различни екипи и отразяващи близостта на издателите с поредното правителство.

Лозунгите на комунизма, които ни се набиваха отвсякъде, тяхното безсмислие и абсурдът на времето “ Дружбата с СССР е необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество"  и "Всяко яйце-гвоздей в ковчега на империализма" и още ред други, описани още от Оруел, не предизвикаха желаното усещане за ужас и абсурд, а само се претвориха в основни идеи и скечове от телевизионни реалити шоута. Осмивайки ги, ние ги направихме популярни. Години наред имитирахме гласа на Тодор Живков, а сега ръкопляскаме на внучката му. Години наред, колчем някой проговореше за социални права, за защита на по-бедните слоеве, за някаква справедливост, го наричахме комунист, популист.. С опитите да предотвратим социалистическото мислене, ние престанахме да обръщаме внимание на слабите, на мнозинството.

Това е сметката от историческата дидактика, с която се прекали. Резултатът днес е казан от Дянко Марков преди две години-“Благоденстват потомците на номенклатурата, а нашите деца са безработни и бедни”

Реторичната злоупотреба с миналото има фатален страничен ефект: Той се нарича омаловажаване. И просто някои отново натягат тази удобна за тях струна и вадят миналото от арсенала . За наша сметка, естествено..

Не можеше да съществува обща перспектива за комунистите и техните жертви, обърната към миналото, каквато беше основната теза в началото на Прехода. Най-малкото защото самите комунисти никога и ни на йота не са чакали на такава милост, а овреме се заеха да се нагласят в новите времена.
Безкрайното им безочие крещи-но ние вече мълчим. Предадоха ни повсеместно.

Междувпрочем, общата перспектива за всички нас и тях винаги е била илюзия. Зад нея се крие най-сериозната причина за това, че носталгията по соца продължава своя призрачен живот. И сред комунистите имаше извършители и жертви на режима. Но като се говори за комунистите, се мисли повече за извършителите. Защо? Защото по-голямата част от тях се отърваха. Почти никой не опра пешкира за нищо. У самите комунисти не успя да се наложи идеята за колективна вина. Опитите да се прави разграничение между вина на извършителите за репресиите и отговорността на Партията, която представляваха,  не бяха убедителни. Нито един сатрап от онова време не беше наказан. Самата Партия отказа да признае каквато и да е съпричастност или вина за това време- и това вместо да ни провокира, вече ни примирява-те пак са тук и никога не са си отивали. Но съществува и понятието "егалитарност на вината”(Хана Арент). Бремето, което може да се разпредели равномерно между всички от стадото, се понася по-лесно. Комунистите не се чувстват комфортно при мисълта, че някои от тях може да са по-малко виновни. Затова обичат да се говори за хората, които не мислят като тях като за лумпени или полунацисти и по този начин да им се отнема моралното превъзходство. Там, където се изпаряват всички морални разлики, възниква неясната представа за тоталност на престъплението, обхващаща всичко, което е било при Комунизма.

Естествено,  никой не отвори и дума за хилядите наши братя, които купиха на безценица имотите и колите на заминаващите турци. Защото тази вина остана неназована и в крайна сметка се разпространи върху всички-за да забравим вината на Политбюро, ние не казваме и за вината на ревящите през май 89 "Вън турците от България".Така тя, вината, ни превърна от сателит на руснаците в националисти Това е същата вина, която и днес се рее ненаказана и чака да забие мръсните си зъби във всяко едно недоразумение,  с изпънати от омраза жили, крещащо злостни хули срещу различните, във всяка една податлива и отчаяна душа.

 Ама това всъщност беше цената на безкръвния преход и нашите илюзии. Но пак  ни прекараха ние да я платим. Изцяло, че и за бъдеще време.

Така е, друго нищо не може да се каже!
Може би!

Вече не съм уверен дали, макар и със закъснение и с тежки лихви, няма да платим цената на безкръвния преход към... разпада.