Подхлъзнах се, паднах лошо.В центъра на града, в седем вечерта. Възможно най-зле-с лице надолу, счупих си носа, ръката ми изскочи от рамото. Лицето ми се обля в кръв, която напълни устата ми, не можех да говоря. С последни усилия станах, довлякох се до близък вход и се опитах да спра кръвта с носна кърпичка-къде ти, усещах, че всеки момент ще изпадна в шок  и реших да се прибера в къщи-четиристотин метра. Ставаше ми все по зле от болката. Вървях по улицата и си мислех, че не се клатя. Добре помня това прибиране и лицата на хората, които срещнах. Жена с момиченце, двойка, сетне възрастна жена, после мъж, млади момчета-всички се вглеждаха в мен любопитно, а после отместваха поглед от мен, извръщаха се. Запомних им лицата на всичките-явно от изостреното от болката неконтролирано внимание, или от очакването за помощ

Болката натискаше съзнанието ми, идваше ми да просто да легна и се предам, но аз разбирах, че ако се отпусна на тротоара, просто ще ме прескочат, ще ме заобиколят. Единственият ми шанс беше да се добера до в къщи. Така и никой не ми помогна.

По късно дълго размишлявах над случилото се. Възможно ли е да са ме взели за пиян. Не, не изглеждах изобщо. Но дори и за пиян да са ме вземали-та те виждаха, че съм целият в кръв, че нещо се е случило, поне да ме бяха попитали. Поне някой да ме беше попитал какво ми е? Значи, по добре да отминеш, да не се забъркваш, да не си губиш времето, силите, значи, това не ме засяга, стана обикновено чувство?

С огорчение си припомнях за тези хора, отначало се ядосвах, обвинявах ги, после се замислих за себе си. Лесно е да упрекваш другите, но непременно трябва да видиш и себе си. Не съм имал същата ситуация, но нещо подобно-да отмина, да се измъкна, без да се забърквам, се е пораждало и у мен. Като доказах своята вина, разбрах колко банално и обикновено стана това чувство, как се е настанило и утвърдило.

На един познат се разболя майка му. Той знаеше, че трябва да бутне нещо на лекаря, но самият той беше стеснителен. Все пак страхът го накара да преодолее стеснителността и той  нагласи някаква сума, уж  за лекарства, препарати и прочие. Лекарят разперил ръце и казал: „Аз такива пари не вземам!”. „ А какви трябват”. „Десет пъти повече!” Моят познат е обикновен  инженер, с ограничени средства, но заради майка си, разбира се, намерил парите, занесъл ги, срамежливо, в плик, а лекарят спокойно ги извадил и преброил.

Майка му почина след операцията. Лекарят обяснил на приятелят ми: „ Проверих, майка ви не е починала в резултат на операцията, не е издържало сърцето, затова ще задържа парите." Той бил убеден, в своята порядъчност, защото, нали, ако беше починала от операцията, той би върнал парите..

Споменавам този случай не защото е особен, ами щото никой не го смята за особен.

След онова падане останах в болница. Най обикновено отделение на стара болница, която ,естествено, беше в ужасно състояние. Сградата беше овехтяла, коридорите-олющени, мизерия, стаите препълнени, имаше легла чак в коридорите. Някой се моли да го вдигнат,  друг иска вода, миризми…Все едно фронтова болница след бой. Само че, нямаше и не се виждаха санитарки. В травматологичното вместо четири, имаше само една. През нощите, от болка не можех да спя и помагах. На един давах вода, друг-гипсиран, обръщах. Повика ме една възрастна жена. Помоли ме да поседя до нея. Оплака се, че се страхува. Заговори за близките си, които са далеко, разказа ми за своя труден и самотен сега живот. Хвана ме за ръката. Помислих, че заспа. А тя беше издъхнала. Ръката и изстина.

Отдъхни си, читателю. Това не се е случило-по точно не с мен. Разказах ви част от есето на един руски писател—Даниил Гранин. Написано е през 1986. Авторът е фронтовак. Ето как продължава разказа си той

На фронта се нагледах на всякакви видове смърт. В нашият гладен окопен живот беше изключено да видиш ранен и да го подминеш. Дали от твоята част, дали от друга, беше невъзможно да се извърнеш, да се престориш, че не си го забелязал.  Помагаха, влачеха на гърб, превързваха, рискуваха живота си, докарваха-е, имало е и дезертьори, но ние говорим за главните жизнени правила от онова време

И след войната имахме все още това чувство за взаимопомощ, за  дълг към другите. Постепенно то изчезна. Какво стана с нас?  Как от нормалната отзивчивост станахме равнодушни и бездушни

Не искам да изнасям поредните жалби за падението на нравите. Мисля, обаче, че всичко започна от най-различните социални несправедливости, когато лъжата, преувеличаването на заслугите и користта бяха основни правила и действаха безнаказано..но за това сетне

Смъртта на жената ме порази мен, фронтовака. Чужд, не важно кого, повика жената, измъчвана от самота пред лицето на смъртта. Навярно е непоносимо това чувство.Страшно наказание-а за какво? Не е известно. Поне до някого да се подслони. Така, изхвърлена от обществото и всички близки същества. Но не е ли срам и позор за синца ни. Вярващите имат тайнството на миропомазването, на опрощаването на греховете.Човек се пречиства. Човек усеща края. По леко му е, когато до него има някой, който да му съчувства , дори и чужд, да не говорим за близък. Да държи в този прощален миг нечия ръка, да каже последната си дума на някой, за да го чуят. Дори на милосърдна сестра или брат-които у на с а”остар”

В такива моменти се проверява милосърдието, като равнище на обществения ни хуманизъм.

Нравствеността се състои от чувства, свойства, понятия. Милосърдието е едно от тях. А нашият речник квалифицира милосърдната сестра и брат като „остар”

Думите не остаряват случайно. Милосърдие-какво е това?

следва продължение

Преди няколко години кола блъсна моя позната на 20 м. от къщата й, която се намира срещу автобусна спирка- имало поне 5 човека, никой не й помогнал...

Радвам се, че споделяш с нас есето на Даниил Гранин.
Наистина има девалвация на нравите. "Какво стана с нас? Как от нормалната отзивчивост станахме равнодушни и бездушни?"
1990 - време на силни политически страсти, озлобление, ненавист, непоносимост, нетърпимост, арогантност и т.н. Време предизборно.
След поредна операция т.е. аз съм в болнични. Късно вечерта с моя приятелка, дошла ми на гости от Видин в Стара загора, си говорим на двора на къщата. Нощна тишина. Само шума на водата от канала, квакане на жаби. Чуваме викове за помощ и тъпи удари от удряне и ритане. За разлика от всеки друг път, когато има сеири за клюки, всички са по терасите на околните блокове. А тогава всички прозорци угаснаха и никой не се показа. Не мислих много, не разсъждавах колко са и кои са, просто ми се набиваха в ушите стоновете: "Моля ви, не ме бийте, о-о-о-о, моля ви не ..." . Просто почувствах, че ще убият човек. Погледнах на улицата, но нищо не се виждаше и разбрах, че боя става зад ъгъла в другата пресечка. Отключих и побягнах към ъгъла. Уплашени да не съм сама след мен се втурнаха също оперираната ми гостенка, майка ми, съпруга ми и дъщеря ми. Желязната врата изскърца, което даде сигнал на побойниците, че има хора на улицата. и побягнаха. Само един се беше спрял на моста и продължаваше заплашително да отправя реплики към някого да мълчи или ще го убие. Но като видя, че не съм сама и той побягна. Завивайки зад ъгъла видяхме младо момче съборено на земята, окървавено от блъскането на главата му в стената, течеща струйка кръв от ушите и устата. Присвиваше се от ритниците в корема. Вземахме го под мишници и го вкарахме в къщи. Извикахме полиция и линейка. Оказа се връщащ се от смяна към 23.30 -24.00 часа. Полицаите го гледаха като извънземно, без да тръгнат да гонят извършителите - колите нямат бензин. А линейката не разреши да го сложат на количката, защото сега билизмил колата и щяла да се нацапа с кръв. Десет минути след като си заминаха, един съсед от долната улица дойде - забавил се с обуването на чехлите. Иначе момчето го влачели от долната пресечка под канала и са се мъчили да го хвърлят във водата. На другия ден на опашката в магазина майка ми дочува, че имало инцидент и как всички излезли, та чак игла да хвърлиш няма къде да падне. Бях попитала момчето от къде е - оказа се от Казанлък. Исках да разбера на кого да се обадим, добре, че старшата сестра от ОАРИЛ беше близка приятелка, та се успокоих като разбрах, че няма вътрешни разкъсвания на органи.
После сякаш ми дойде страшното. Ами ако моите деца са на улицата и някой ги нападне, викат за помощ и няма кой да им помогне?
Лошото е, че с всеки изминат ден става все по-лошо. Безразличието и овчедушието на хората става по-голямо. Тя чергата гори в съседната къща, но дали пожара няма да се разгори и да пламне нашата къща - този въпрос вече само малцина си задават.
Да си пожелаем през новата 2008 година - повече човечност, милосърдие и взаимопощ!

takava e bg. vseki se misli za bok,tq vinagi e bila takava ,40 te god.komunizam sasipaxa jivota za pokoleniq napred.no idva vreme vsqko neshto se plashta

Прави впечатление и че коментарите към статията са малко, но в момента съм развълнувана и не мога да определя точно каква е причината – проблемът не им е интересен или поредното подминаване, защото това не се е случило на нас....

че милосърдието не само си отива,а и се заменя със злоба...
дали 2008 ще е по-добра?Или ще е просто поредната година изпълнена със злоба и омраза...от нас зависи...

какво означава това! Ако питаме старичкия чичко Ожегов /тълковен речник на руския език/ ще разберем, че става въпрос за готовност за оказване на помощ или за даване на прошка от състрадание и човеколюбие. Добре казано!
Даниил Гранин е инициатор на движение "Милосърдие", което стартира дейността си /изцяло на доброволни начала/ през 1987 г - една година след написването на статията, която преразказвате. 1986 г Ленинргад тогава, сега Санкт Петербург или просто "Питер", както го наричаха галено. Аз живях тогава в този град. Милосърдието е едно от нещата, които бяха се загубили в 4-милионната тълпа от хора. Може би някой ден трябва да разкажа повече.

Как постоянно се нищят някакви много сърцераздирающи случки. Както го описваш сигурно за пиян са те помислили, паднал и си потрошил физиономията. Какво си очаквал? И аз се подхлъзнах и паднах на заледената спирка и ме гледаха учудено. Никой не се притича, много важно, какво ли щяха да ми помогнат.
Нападна ме глутница кучета, имаше една жена - не много наблизо, но си седеше кротко и люпеше семки, моята случка сигурно и беше част от развлечението. Да не е луда да се притича на помощ и да си рискува кожата. Оправих се и без нея.
Силата е в самите нас. Това е.

ей педерас

пише се "ПедерасТ" - предполагам, че ти е малкото име. Поне това се научи да пишеш, като друго не можеш

Системата ни направи такава.Знаете случаи от пресата,когато помогнеш на някой,самият ти го отнасяш.Моя позната,опитала да помогне на паднала жена на улицата-тя вече била починала(оказало се,че била отровена),я скъсаха от призовки да се явява на дела като свидетел.а работата и такава,че не може да си позволи да отсъства често-сега е безработна.Момче,сигурно е имало хора,които в първоначален порив да са поискали да помогнат,но после...ами ,ако си бит и ги помъкнат по полиции.Така предполагам,че са си мислели...Иначе,милосърдието все още съществува,но може би някак не толкова показен начин.Истинското милосърдие е анонимно....

милосърдието е чувство.

Страшен хем като "много хубав" и хем като "Положението е Страшно вече".
Поздрави!

е разбрахме смисъла - всеки се интересува само от себе си. ми лошо, ама факт. обаче ако случката с падането е истинска - ми да та еба в мрънкалото. счупил си носа - о, ужас! и хората не се втурнали на орляци да му помогнат - накъде отива този свят?
1. - пълно е с наркомани, клошари и престъпници - мязал си на едно от тях. защо да ти помага някой - за да го наръгаш с нож, примерно, или да го заразиш с хепатит С?
2. нито си на 4 годинки, нито са ти се влачели червата и единя счупен крак, та да е наложително да ти се помага.

изводът от тая история е не само този, който лансираш ти. има и още един - че тук всеки мрънка и очаква някой да му помогне.

пич, прочети целия пост първо и после бълвай мнения. това горе е писано преди 21 години и без значение дали е истина или не, засяга някои теми, които може да се сметнах за важни. Зависи от гледната точка. Поздрави!

@9 ей педерас

описваш, си има име в психологията. Казза се размита отговорност и се наблюдавав ивнагги и навсякъде в присъствието на повече от 5 души -винаги и навсякъде.
P.S. Успешна нова 2008 година