Доста мастило се изля около визитата на товарищ Путин. Прегледах на ветрило писаниците  и  вчерашното предаване на Дачков и вече може да изкристализираме страховете. Според  опозиционната преса, те идвали от

Недоверието към нашите управляващи, че няма да защитят националния интерес при договарянето си с чужди контрагенти.

Това, обаче е далеч по малката беда.

Вземане-даването с Русия има емоционални и рационални обяснения, които водят до съвсем рационални резултати. Накратко-винаги сме били от прецаканата страна. Като прецакванията са били за десетилетия и са касаели съдбите на милиони българи.

Емоционалните идват от  исторически наслагвания  и  отношението ни към тях-доколко са ни касаели. Разделението на фили и фоби е имало още преди  Освобождението, дори след редиците на поборниците. От там водят началото си  и различията по начинът, по който са виждали идването на Свободата.  Едни са се надявали на добре организираните усилия на българският народ, а другите са се надявали на решаващата помощ на Дяда Ивана-сиреч, ний да гръмнем веднъж дваж с чифтетата, колкото да създадем повод на Матушката да нахлуе.  Всички знаят репликата на Левски, „Който ни освободи, той ще ни и зароби”. Всички знаят за  усилията и края на Стамболов. Но  и знаят  възторжените  Вазови стихове за Русия, за краят на репликата на Бенковски-„А Русия, нека заповяда”, за мъките и теглилата на капитан Петко Войвода, за бунта на офицерите-русофили и т.н.

Но я да видим докъде е довело това.

Вчера гледах предаването на Карбовски за 250 килограмовия Иван. Там МК изведе блестящо и нагледно тезата:

Докъде се стига, когато отлагаш решението на проблема. Но по важния извод е, докъде се стига, ако разчиташ на другите за неговото решение. Ние сме стигнали до виртуозност в очакванията си, те са станали втората ни природа. Прочее, ето оригинала.

Иван е красивият и нещастен пример, който идва да ни докаже едно наше статукво” – коментира Мартин К - „когато вярваме в мита, че някой трябва да дойде и да ни помогне, ние се залежаваме върху този мит. И след като силно вярваме, че някой отвън трябва да дойде да ни помогне, което ни кара да бездействаме, то един ден се оказваме наистина в състояние, когато само отвън могат да ни помогнат! Това е жестоката българска философия и надявам се разбирате - тя няма почти нищо общо с Иван Горския.”

Но има много общо с дядо Иван.

Всъщност, това е отлично изяснено. Законът за съхранение на енергията важал и за човешките усилия.Торо го е описал още миналия век.  Свобода срещу  измамната сигурност на стадото  е изключително лесна дилема. Първо, обаче, трябва  да се загуби чувствителността на масата от хора към собствената свобода. Тя до такава степен да се компрометира, че да стане бреме.” Там, където свободата е реалност, масите се стремят към равенство, а там, където има равенство, към свобода се стреми само едно малцинство-пише Хофър през 1949г. Дьо Токвил уточнява, че за обезпечение на на свободата трябва вековно възпитание. „Хората се стремят към свобода и равенство и пълното осъществане на тези два принципа е идеалът на демокрацията, но обичайки свободата, повече ценят равенството. „А равенството, казва пак той, води до развиване в обществото на наклонности, заплашващи с установяване на деспотизъм, равнодушие към обществения интерес и предоставяне на повече права върху правителството, което да му осигури ред и спокойствие.”

Затова и социализмът се оказа толкова  заразно пленителен  у нас и в Русия, особено с оглед  дистанцията на годините.

Рационалните обяснения са доста по дълги. Да очакваш друго поведение от ляво правителство, освен раболепие и усилия да имитира национална отговорност е повече от наивно. Да не проумееш доктрината, според която първо идва енергийната зависимост, а сетне всяка друга-това го могат доста малко народи, единият от които е нашия, избиращ точно такива политици.

Да не виждаш очевидните прилики между начинът, по който взеха властта силовиците в Русия  и ставащото сега у нас-това го може само  васална преса и нейните читатели. Ако си паднал от Марс и искаш да разбереш какво е ставало тези години, как така Сульо, Пульо и Компира станаха баровци-гледай „Бригада”, чети Белов. А ако искаш да разбереш как така учителят ти е станал клошар, чети руския вестник „Известия” и коментаторът Лесков.

Русия няма Нобелови лауреати, няма  и световно значими съвременни умове, с малки изключения в области, в които няма държавна заслуга. Няма и България и скоро няма да има. Еднаквите бюджети за образование като процент,  последното  мястото на социалната стълбица за масовата интелигенция, водят до еднакво  големи проценти на вноса и  износ на ресурси. Или умове, или  ръце. Двете страни при левите  управления имат  допускана и назначавана псевдоинтелигенция, псевдо преса, псевдо свободи, псевдо църква.  

 Путин  означава  реставрация на миналото, то оживява чрез него с всичките ни страхове. Пред осъществяването на  които днешната власт на силовиците  в кафяви ръкавици ще ни се вижда като курорт. Къв национален интерес, кви сделки, които ни носят кяр, кви  пет лева

Прочее, някой виждал ли е тилът му? Дали на него няма скрити  три шестици?