Казват, че времената били вълчи. Сега се натрупвал капитала,човек за човека бил ..гад. Пречели ни комунистите на власт, инфлацията, международното положение, простият народ, олигархията, опростачването на медиите и от там на хората; оскотяването им, данъчните, бюрокрацията; абе всичко в тази страна, което работи срещу нормалността.

Нямали шанс свестните, честните и трудолюбивите.  Особено в прованса.

Честно казано, тази теория ми е удобна. Този начин на мислене ми е близък. На него има посветени десетки страници и тук. От други. Макар, че  като ги чета, се сещам за моя дядо. За него съм писал, но не всеки е длъжен да помни, та затова вкратце.

Моите дядо и баба бяха това, което Хаджийски описва в  "Оптимистична теория за българския народ". Хора скромни, безкрайно трудолюбиви, чистофайници, естети, пестеливи-да има за черни дни, мълчаливи, не обичащи лакърдии, празни приказки и обобщения, но уверени във възможността си да се справят с живота със собствения си труд .Държащи на сериозните неща-семейство, труд, почтеност. И Божието-Богу-Кесаревото-Кесарево. Може да се каже, че това поколение изпита най-много. Спокойно са живели малко: като деца - десетина години в началото на века, като млади семейства - десетина години между 1927-1939, като пенсионери - пак десетина години между 1963-1974. През останалото време са писали българската история на гърба си -от пленничество в Солун, окупация в Гюмюрджина,  мобилизации, икономически кризи, национални катастрофи, стрелби отляво и отдясно, интернирани, кооперирани, национализирани, държавни доставки, децата трудоваци,  преценявани според класови и партийни критерии,  разрешение за учене на децата им от селски велможи-пройдохи, всячески тормози. Заклеймявани  идеологически- като еснафи, но заради справянето им с живота-те бяха тези, избутали България напред, от руините

И за Мико. 

Мико е средна възраст, малко над  средния ръст.  Има широка усмивка и интелигентно лице. Завършил е средно училище и ВУЗ, който завършват половината русенци-сиреч, местния.   Познавах го отдавна,  беше ми симпатичен, защото имаше непосредственост и чар и харизма, беше човечен и приятен. Разбира се, намираха се и такива, които го наричаха нахален, дребен тарикат  и търмък, но аз намирах доводите им за пресилени и съвсем нормални,  в днешните времена.
При демокрацията решава да вземе едно помещение  със съдружник и почват от нищото да правят банички  в импровизирания цех . Начи, банички,сетне торти. Малка подробност е, че помещението е под апартамента му в елитния квартал „Възраждане”, до Евангелската поликлиника. Сетне вземат под наем и голямата сладкарница до него. После идва приватизацията и купуват цеха със сладкарничката. После съдружникът се отказва, отчаян от заемите  и  денонощното блъскане без видима бърза печалба. Мико остава сам, собственик на  две големи  помещения. Днес едното е чудно заведение, другото му е спомагателно помещение.Стените на заведението  са приятно кафяви стъкла, а  вътре е уютно и чисто, красиво и лъха на дом от камината, в която пукат тихо цепеници и се разнася блага топлина и тиха музика. За капак е и евтино и пълно с млади хора.

Разказа ми философията си. „Искам да правя добро. Обичам да правя добро. Разбира се, преценявам човека, дали ще го оцени, но първо правя добро. Правя му услуга, защото искам да станем приятели. Ако може, той ще го оцени и ще ми го върне, когато имам нужда. Но стига ми, да общувам с приятни хора, и да се чувствам пълноценен. „

Не каза, че с доброто иска да задължи.  Защото в нашите времена това не е прието-доброто обикновено остава не само реципрочно , но и наказано. Но Господи, този иска първо да даде, а не да вземе! Като Ганди, разчита на светлината и чака околният свят да  я отрази в неговия живот. Спомних си  как почва великолепният роман на Пузо „Кръстникът”. Дон Корлеоне приемаше нуждаещи се от помощ и помагаше. 

А Мико кара пак старото си двайсетгодишно Пежо и  като срещне несретник, му се скарва:

-Ей, днес не си минал да пиеш една водка и да изядеш една топла супа. Нали знаеш, бе, човек, ти кво ся!

И почва да ми разказва историята му. Той познава всички и него го познават.

И ми обяснява: „По добре да направя добро на човек, който познавам, отколкото да паля свещи в църквата и да правя дарения, които не е ясно къде отиват.”

Мико е направил своята американска мечта. Семейството му е чудесно. Има си всичко.

 Господ не го е забравил!

Дали, за да ни е пример в тези времена? Тревожи ме, обаче само това, че

Мико е от унгарски произход.  

 

Пък така си живеем. С много приятели:) Без "собствен" бизнес, но пък с ... широка душа служещи на други. Стига да са хора:) Пък и да не са хора... ще простим. До време... ако не са прекомерно нахални.

И благодарим на Бога, добре живеем. С приятелите си, с роднините си... Но ни боли... от вакханалията наоколо. Както и теб. За това си пишем... по нощите:)

Поздрави!

Мисля, че съм права, защото примери - на всяка крачка, има ги и в твоя текст - Господ забравя този, който сам себе си е забравил...