Приключи поредното съвещание  на актива на БСП по повод скандалите в МВР. Всъщност, в тази партия съвещанията имат роля на обсъждане на тезисите  на Амнайстия конгрес или решенията на  Политбюрото на БКП от трудови колективи.

Вечерта поляли успешното съвещание в дискретно заведение. Огромен успех предизвикал хитът „”Пътнико сВиден, пътнико ”, като каламбур с миналото(off), щото нямало днес хит „Пътнико сСтани”-не се получавало, а и  певицата Ани Павлова е наша,  а Татяна  пък поканила Станишев на  танц  на ”Ти  закъсня ужасно, ужасно закъсня” изпята  от Георги Станчев. Вътрешно партийната опозиция отговорила анонимно с 10 лева в джобелата на диджея за "Тайсън Кючек" и предизвикала кръшни гьобеци от млади сексисоциалистки, които не помнели лошата слава на песньовката-всъщност, така социалистите  показвали как поемали вината и отхвърляли по този начин прокобите на  миналото. Възприели го като символ на сегашната победа-много били, силни били, сега било друго..

Било решено,  на съвещанието, министър Петкoff да направи за десет дена оценка на дейността на МВР за 18 години назад. Със същият успех може и да напише след това, предвид тренинга, дагие,  които ще има, сценарий за втори сезон на сериала  „Бригада”, в наш вариант. Няма да остане гладен, несъмнено ще го вземат я Россфилм, я  Колумбия пикчърз, я Божидар Димитров  го наеме да напише нова версия на ”История славяноболгарская.”

Само че, този доклад има поанта, както разбрахме току що от новините по Канала.Трябва да се акцентира върху политическите промени, виновни за хала на министерството.

Страшно трудна задача.

Хайде да помогнем на др Петкoff.

 И тъй като не сме в системата, можем да сторим това само с белетристика

Ченгеджийница

Генерал Питков се събуди с главоболие. Освен лошия вкус в устата и ужасяващата болка в тила от кръвното, го тормозеше и чувството за неясна вина, което го обземаше, колчем се напиеше юнашки. И не толкова, че не си спомня точно какво е правил и говорил-Питков рядко имаше такива моменти–колкото, че му се е случило нещо хубаво, макар и мръсно; нещо не заслужено, което „не му се полага”. Макар да се презираше за него, никак не можеше да се отърси от това разяждащо усещане за смътна вина и нещо мръсно. Приписваше го на суровото детство и семейната среда, усети го за пръв път през пуберитета, още с първите полюции и оцапаните плувки в пионерския лагер, първото стискане на коравите гърди на Цецка и сетне винаги, когато му се случваше нещо еротично. Алкохолът дойде после и вината се разпредели поравно с еротиката

„ Аре стига ве, путьо маринкин” -скара се на себе си Питков- Хм, снощи не съм се дънил нещо, май...Чакай, освен флирта с тази Елеонор, новата комшийка, може би.. . И кво там, толкоз.. . Ами нищо особено, държах я за ръката, гледах я в очите и рецитирах стихове-май й беше забавно.. А дали ме усети някой друг... не отидох ли твърде далеч, не, не вярвам, абсурд е да ме е хванала. Питкова... Ама голям купон беше, артистична и суетна, тип романтична, тип чувствена, тип еманципирана умница.... кокошка... хехехе-как добре ги познавам тия жени..”

Питков погледна празното легло до него и си помисли за жена си с досада и едновременно с едно снизходително умиление. „Повлекана...що пари троши по фитнеси и козметики и все същата калудка си остава”. Не беше съвсем справедлив. Питкова можеше да мине за хубава жена, ако човек не беше много придирчив. Слабото кокалесто момиче се беше поналяло, но понеже беше с широки рамене и добра конструкция, килограмите не му личаха много, освен в по-големия номер на конфекцията. Буйната къдрава коса беше станала къса модна прическа в разноцветна, но основно руса тоналност, а стегнатите гърди тип лисичи муцунки бяха прораснали в майчинска гръд. Бричовете и издайническите лезии бяха подробности за по тесен кръг, с който Питков имаше претенции да е все още запознат. Дали? Той  обичаше жена си по своему, както се обича стара вярна кола и избягваше да я наранява ненужно. Обаче напоследък му изглеждаше някак замислена, някак странно мълчелива .”Хм, май има нещо там...

Майната му, после, като опре, ще му мислим”. Изпи първата „Алка Зелцер”, още в леглото и протегна дългите си крака. Биваше го още. Макар и понаедрял, още хващаше око. Е, не беше онова слабо и упорито момче, което...

Питков се загледа през отворения прозорец навън в красотата на утрото и се замисли. Отдавна не беше сънувал баща си. В паметта му нахлуха спомените. Често се чудеше, кой е най яркият спомен за баща му и се хващаше, че това е първия път, когато той, малкия Питков, му посегна. Бяха се събрали в тях, живееха до гимназията и пиеха някакво мътно вино, донесено от село. Пушеха плевенска  стюардеса и се забавляваха в едно междучасие, заедно с двама съученика и Милена, като изобщо не се притесняваха, че ще изпуснат часа.. Милена не му беше гадже, тя на никого не беше, но беше бойка и се вреше навсякъде и ставаше при закъсване. Баща му си дойде ненадейно и като видя облаците в хола се разкрещя „Марш навън, не въй срам” и посегна да го плесне по лицето. Питков му хвана за ръката и го блъсна назад. Баща му се олюля, за малко щеше да падне и лицето му стана неузнаваемо..Питков се изниза покрай него и настигна останалите. Тогава избяга и спа две седмици по приятели, по тавани и гаджета на квартири. Беше му писнало. Живееха много бедно, в градски апартамент на центъра, пълен със стари мебели от трийсетина години и скърцащ паркет. В тях не можеше дори да се говори високо, камо ли да се тропне, той не можеше да покани никой, заради полковника от милицията, който живееше под тях . Баща му беше дребен човек, директор на основно училище, който инак глас не издигаше, та Питков често се чудеше как командва другите даскали. Майка му беше работничка в консервната. После този полковник, въпреки, че беше пенсионер, сигурно за благодарност за това, че му ограби детството с постонянните си оплаквания, му помогна да влезе в милицията. Питков беше завършил местното МЕИ и го разпределиха в някакво диво силистренско село. Там изкара два месеца и една вечер, след поредния запой с кайсиева ракия и малочислената местна интелигенция, си събра нещата в една вехта чанта и се метна на стоп обратно до града. Всъщност, причината беше, че се беше пуснал на пияна глава на библиотекарката, която пък беше жена на някакъв шеф от АПК-то и някой го беше изтропал на мъжа й перспективата да прекара десет години във война на малък периметър го изпълваше с дива ненавист към тъпата селска среда и захрани бунтарството му до степен безразсъдство. В града го чакаше родителско изстъпление, но баща му нямаше друг избор, освен да звънне етаж по-долу.

Приеха го в милицията и стана младши районен инспектор. Питков беше мъжкар, мислеше се за мъжкар, харесваше му да се прави на такъв и той се стремеше да се държи като такъв. Още на петнайсет, въпреки че беше едно джезве кокъли, се ерчеше на далеч по-големи от него-често и отнасяше бой, но се случваше и да победи. В казармата избяга за два дни от школата, тъкмо като ги произведоха във Фазани и отиде да види приятел в Южна България. Размина му се, защото не го усетиха, пък и нямаше какво да му сторят.

Харесваше му да е фактор, да е облечен във власт, да е законът. Обичаше си работата до престараване. Чувстваше се значим, още повече, че вземаше и два пъти повече пари от приятелите си. Веднъж, една нощ, като се прибираше късно, му се привидяха някакви подозрителни около една кола и извади пистолета. Бяха времената на крадене на бензини, на преточване от държавни коли в бидони и крадене на авточасти. Извика предупредително на заподозрените, но те се покриха на часа. Издумка няколко куршума по силуетите им, търча напред –назад запъхтян, докато дойде патрулката. После имаше досадни обяснения, рапорти, патрулните го бяха усетили, че е пил и уж колеги, но после го накиснаха. Размина му се.

И дойде демокрацията...

Шибаната демокрация взриви неговия подреден свят.

Започнаха едни кадрили, едни въртележки-вчерашни негови колеги -лейтенанти от школата, станаха генерали, пък полковници и безспорни авторитети станаха безработни охранители с дебели скоропостижно придобити пенсии. Мнозина напуснаха, почнаха някакъв бизнес, търговийка, но за 5-6 месеца хлопнаха кепенци. Престъпниците се нароиха, а в управлението започна едно постоянно обговаряне, едни постоянни събрания, в които бореха престъпността на книга. Когато пък хванеха някой, той след два дни им се хилеше от новата си кола. Нямаше никакво значение колко си добър в работата, а колко си близък до новото началство, което пък се сменяше циклично. Питков се беше поотчаял. Започнаха да се карат в къщи и да посяга към чашата.  Парите не стигаха за нищо, но колегите му не се оплакваха и не говореха за пари. Мислеше че всеки се оправя –села, роднини, имоти. Говореха само за стоки, за нещо на далавера, за покупко-продажби на евтини неща, които да се продадат утре „ Е скви пари-бе, хора”-питаше се Питков, но не смееше да го изрече на глас, за да не му се смеят. Докато един ден отиде с негов колега из складовете на търговията. Спряха счупената лада на паркинга и потънаха в едно магазинче, претъпкано с джунджурии. Там мургав мъж го погледна въпросително, но колегата му смигна-наш е, и мигом прибра един плик в джоба си. Седнаха после в барчето.

-Виж ся, Питков-започна монологът си колегата му. Ний ли сме най-големите абдали в тази държава. Не виждаш ли какво става. Всички са се хванали да я разсипват по всички линии, пука ли му някой за нея? Мислиш ли, че това е без интифа отгоре? Ся е момента да си вземем нашето, после мандалото ще хлопне и кой-каквото. Някой мисли ли за нас, за теб. Ей-го, само аз мисля за теб, щото си мъжкар и си печен, обаче нямаш пари за обувки. Дето ти ги дава за това държавата, ти ги харчиш за в къщи, щото не ти стигат за нищо Нямаме бензин, молим се на бандитите да ни спонсорират, нямаме коли, и когато хванем някой кокошкар-той гуши адвокатите и съдиите и те го пускат. Така било, през демокрацията- те ги пущат под гаранция, пък ти отново събираш доказателства, трупат ти стотици случаи и евентуално и тогава пак евентуално... Не виждаш ли, че бандитите са превзели навсякъде...

-Аз не съм бандит-опъна се Питков-аз съм комунист. Не мога да съм като тях.. Не беше, разбира се, и най-големият загубеняк, който си мисли, че защищава социализма и държавата. Двете година служба му избиха бърже романтиката. И нему се налагаше да попритисне някой мошеник за връзчица, за ходатайство, да си използва униформата за да уреди нещо от дефицита. Днес обаче, от блаженото чувство за превъзходство и хорското благоволение от респекта на униформата беше останало малко. Защото го нямаше страхът-железният страх от институцията, която може да ти срине живота

-Не си, естествено..Аз да не би да съм..Малко ли съм дал на тази милиция, на този народ.. И кво? Карам една лада! Но на кой му пука, според теб, че на Гандар му е изтекло разрешителното за престой, пък той на туй отгоре е регистрирал фирмичка..а? Ето ти подарък за мълчанието от него, да купиш на близначките една кукла „Барби”..- и му мушна нещо в джоба.

Питков не спа цяла нощ. Реши да върне на другия ден парите на колегата си. Но не го стори, защото трябваше спешно да плати зимния ток. И се почна, полека- лека..

Беше се научил да работи с хората. Оставаха му само скрупулите, че ще трябва да излъска старото оръжие от миналото и да го приложи в неговия, собствения му малък свят-страха, инстинкта. Учуди се, колко е лесно-той даже не си правеше особен труд да бъде лош. Прилагаше цялата строгост на закона върху дребни съгрешили, стряскаше ги и те се гърчеха в ръцете му и сами намираха, направо се молеха да намерят вратичката.

Още щом влезеше в кабинета му и му беше ясно с какъв човек си има работа. И кой от безбройните методи можеше да използва, според случая. Постепенно създаде необходимите връзки в други институции и почна все по-рядко да изпуска доходоносен случай. Играеше обаче сам. Вечер пак не спеше, защото усещаше с порите си, че тъкмо сега му е времето, именно сега, в мътната вода, може да изпълни дори и най-смелите си мечти, но се тормозеше, че може да го набедят, че  лобира за някой и да го съкратят по някакъв начин, за да сетне на неговото място друг, дето ще се налапа още по-вече. Колегите вече го надушваха, че е напред с материала , по начина му на държане, по облеклото му, макар че Питков се пазеше. Беше напуснал отдавна бащиния апартамент  и  построил малка къща на центъра. Взе съборетината от една бабичка, чийто син беше се затрил по затворите, изцяло я събори, използвайки петното, уж че прави ремонт и я дигна с ангарията на дребни бандити, съгрешили при него-кой с каквото може. Сетне пристрои магазин към нея и започна бизнес. Ходеше на работа, колкото да не губи контакти, но отначало търчеше сам да се снабдява, за да го виждат хората. Почнаха да го плюят от завист, въпреки, че всички го бяха ударили на бизнес. Един ден неговият колега, онзи, който го отгъна в началото, дойде у тях

-Слушай, имам да ти казвам нещо важно. Дай да направим един съвместен бизнес...

 П.С .

А междувременно, децата на България си отиваха. В памет на едно от тях, загинало нелепо в Гърция.

Хубаво пишеш. С много мисъл и болка, а и увлекателно. Може би малко небрежно - сигурно пишеш бързо, пък и човек ако прекалено много обмисля нещата, няма да свърши нищо. Поздрави!

Хубаво пише, наистина. Но не става за поанта за нито един от "генералите", офицерите - "оперативно интересните лица", още по-малко за министъра. Като за някой собственик на автокъща, става.

можем е пресилено твърдение за това тук.