По време на средният соц имаше едно предаване по радиото, което се казваше „Спорт и музика” Не се чудете, че сега  по друго национално  радио по същото време върви същото предаване,  водено от журналист от същото време- а уж традициите не били това, което са. Сетих се за него по повод една дискусия за миналото.

Как сме живяли, били ли сме читави.

Пак тогава  имаше една минидискусия на тема „Защо в Америка именно  чернокожите са най-големите боксьори и отлични музиканти.” Айде, за бокса е ясно-имали по дебели черепи, защото били по близко до праотците и по същата причина не можели да са добри плувци-да, да, тогава, въпреки  всестранното възпитание на хармоничните личности, на битово ниво  никой  не се гнусеше да е убеден в расови и всякакви предопределения и различия. Както видяхме през 84-89та, по време на бясното разграничаване и заклеймяване на същите тези равни нас българи, носещи други имена.

Може би на социализма не му стигнаха три-четири поколения, за да изгради от нас това, което искаше напълно-но пак постигнаха доста. Защото бяхме от подходящ материал. Но това е друг разговор

Музиката беше по-трудна за обяснение, но пак нещо в рода на вродената расова ритмика.

Пак тогава, един  много известен чер музикант сподели: „Аз съм дете на гетото, на улицата, на мизерията.  Единственият начин да се измъкнеш от там е  спорта и музиката.”

Мисля, че  това беше и нашата, на социалистическият човек максима.

Не идеше реч за възможността да имаш нещата от немските списания „Куеле”. Нито да разполагаш с валута, от която да пазаруваш на воля в „Кореком” и да носиш дънки „Райфъл”, вместо „Рила”. Истината е, че още през 1972 в София мъже и жени ходеха в униформи-обути почти до един с дънки „Райфъл”

Става дума за нещо, характерно за всички  общества, живеещи  под подтисничество-култ към „неща, които ги няма”. Така измъкването се превръщаше в цел на живота и смисъл. Нямаше по уважавани професии от тираджия, моряк или гларус-спасител, барман и сервитьор  по курортите, който се запознава сетне с богата германка, а разговорите в кафенетата се въртяха не около политиката-Боже, за политика никой тогава не е говорил, а за историте като на бармана Данчо, който криел пачките с долари  в леда и духнал за чужбина с тях.

В рамките на масовият смисъл-легендата Запад,  мнозина избираха и да служат на Партията, докато я убедят, че са годни да ги допусне до него. Останалите не само, че не ги съдехме, а  си казвахме-браво, голям гявол излезе, оправи се..

На битово ниво идеологията винаги-поне откак се помня, биваше поставяна във фалшив, но и  комичен подтекст. Масово се разбираше като уреждане, като стълба към по лъскав живот, като далавера и надлъгване с властта -нищо повече. Средство, осъзнавано с пълната му бутафорност, но необходимо като данъците, като андрешковско надцакване с бирник.

Но да се върнем на спорта и музиката, с която се занимавахме, разбираемо що-всички. Куцо и кьораво дрънкаше на китари, тренираше  бокс и футбол и кво ли не.

Имах един познат, който се казваше Гален. Възпълен, с бяло лице и смешни, тънки, рехави мустачки. Беше наследник на прочут род и свиреше-естествено, на пиано. Къщата им беше на централна улица, в центъра, едноетажна и голяма,  от старите аристократични къщи от миналото, дето са  с барокови орнаменти и много красиви отвън.  От малък вестибюл  се влизаше  в огромно  и високо фоайе, с много прозорци, хвърлящи приглушена светлина през цветните, осеяни с рисунки орнаментни стъкла. В средата му имаше шадраванче и няколко малки статуи. Беше приказно красиво,  друг свят, различен от нашия-на конфекцията от  панелки и тухлени гета. Стаята на Гален не беше голяма, но естествено, висока и пълна с книги. Той беше израсъл  и идеше от  този свят, в който се говореше на „Вие”  и се сервираше бяло сладко с кафето. Различието му си личеше-той беше мек, благ и възпитан , но  нямаше приятели, макар, че беше контактен и добронамерен и сам ги търсеше. В тесен кръг  слушахме нови тави, "Метроном" и Джилда Каролд и си разказвахме политически вицове-но така правеха всички. Беше нормално да се подиграваме със статуквото и да  го приемаме като стъпало от което ще скокнем към Оня, по добрия живот.

Зъвърши местното висше училище и стана един от многото инженери..

Кво стана сетне ли? Ами нищо-видях го преди десетина години, по реститутските комисии. Баща му,  инак кадърен специалист, всячески  се стремеше  да се впише във времето и се издигна до ниво малък шеф, пенсионира се  през Прехода и толкоз. Синът му-също.  Не отиде в никаква чужбина, дори и не направи опит. Да, ама им закриха мега-предприятието, гордост на социндустрията и  сега преживява в някаква фирма. Не се включиха в политическият живот-нито към старите, нито към новите. Защо-нямаше смисъл да ги питам. Не искаха реванш, не искаха нищо, не вярваха в никой.

Пак добре, че не направиха като мнозина други потомци на известни и богати родове от миналото, на които оцеляването в онези години сложи такъв отпечатък, че прислужването им стана втора природа и не пожелаха да се откажат от господарите си.

Много са –нямате представа колко много са.

 Не живее в къщата-музей,  а в някаква панелка в новите квартали.  Отдавна не свири. Красивата къща  е почти празна, баба му почина и само баща му се навърта там, но виждам, че стъклата са позанемарени и чат пат има някое счупено-а, да, отдадоха част от нея и сега е преустроена на „Бърза закуска”. Толкоз.