Една сутрин, бяхме станали рано, щяхме да ходим при рибарите, вървяхме по брега, морето бе притихнало и мрачно, едва лизваше безшумно сушата, небето на изток бавно просветляваше и по едно време точно там притихналото тъмно море взе да се издува, след малко пламтящият нокът на слънцето скъса нишката на хоризонта и водната шир се обля в студени слюдени отблясъци.Бил съм толкова прехласнат, че Христо ме попита:
-За пръв път ли виждаш как изгрява слънцето?
-Не слънцето- казах- ти виж морето, морето!
След всяка секунда морето менеше цвета си, менеше лицето си, менеше душата си, когато жълтъкът на слънцето най-сетне се излюпи, чу се глуха въздишка-морето сякаш си отдъхна и пусна тиха въздишка към брега.
-Харесва ли ти?- попита ме тихо Фотев
-Невероятно е!
-Подарявам ти го!
-Кое?
Той направи широк жест:
-Морето.
В гласът му нямаше никаква ирония.
Години по-късно, имах среща с бургаски поети в Клуба на културните дейци, в края на вечерта Фотев стана и с глъхнещ от вълнение глас се обърна към аудиторията:
-Вий знаете, че строя къща в Равадиново.Аз друго нямам. Първият етаж е за мен, вторият, по-хубавият, подарявам на приятеля си Стефан Цанев-обърна се той към мен,-заповядай през лятото, не на гости, заповядай в своята къща!
Каза го съвсем сериозно, както когато ми подари морето.
В къщата аз не съм бил и не ме интересува, но другият подарък-морето- си го пазя...
За пръв път се озовахме заедно с Фотев край това море през лятото на 1962 година.Срещна ме ден два преди това в София и ми вика:
-Назначен съм драматург на Бургаския театър.Идвай да пишем пиеси!
Свободни хора бяхме тогава, без семейства и без багаж, от улицата- на гарата, скачаме във влака и рано сутринта сме в Бургас. Беше началото на август.След няколко дневни турове за овации из питейните заведения заминахме за Созопол.Свободни, но бедни-имахме пари за наема на една стая, избирахме, избирахме-оказа се, че сме избрали квартира в къщата на единствения тогава милиционер в Созопол.В стаята имаше само две легла и четири стола.Двата стола превърнахме в маси, разположихме върху тях пишещите си машини, които току-що си бяхме купили, седнахме на другите два, но гърбом един към друг, за да не се гледаме и започнахме да съчиняваме.Пишехме самозабвенно.
Написах аз тогава първата си пиеса-ексцентриадата"Истинският Ивайло" пишех и се смеех на глас, пишех и се смеех, но се оказа, че не е бил на добро този смях.Както и да е...Написах я бързо-за седмица.Христо я прочете и каза:
-Тръгваме веднага! И без това не мога да го трая тоя милиционер.Веднага трябва да занесем пиесата ти в театъра и да я почваме.
-А твоята пиеса?-попитах.
-Моята после.Хайде, скатавай машинката!
Беше написал той действие и половина, така и не го завърши.От София внезапно дойде идеологическа комисия и забрани моята пиеса седмица преди премиерата й.На другия ден Фотев напусна театъра." Няма да мога да се гледам в огледалото, ако постъпя другояче"-бе краткото му обяснение.
Този човек се самораздаваше изцяло, без остатък, такъв беше не само в поезията си, такъв беше в приятелствата с, такъв беше и в любовта си-обичаше ли, той не познаваше граници, обичаше романтично и лудо, затова и жените го обичаха, сваляше им звезда подир звезда от небето и щедро окичваше косите им, обичаше до пълно изтощение, докато кажеше накрая:" Момиче, нямам повече сили да те обичам?"-жените не разбираха, че е възможно душата да се умори от прекомерна любов и плачеха, а той се усмихваше със широката си от ухо до ухо уста, в нея блясваха два реда здрави и остри като на акула зъби и между тях излиташе знаменитото му възклицание" Господи, колко си хубава!", последвано от необяснимия и разкъсващ женската душа парадокс: "Като плачеш, си още по хубава-иди си, не ме измъчвай!"
Христо Фотев е най-поетичният поет между нас, най-големият магьосник на словото, той караше думите да се влюбват една в друга с възторжена Моцартова обич и тези най-обикновени, изтъркани, банални и груби думи, които в устата на другите хора изпълняват слугинската роля да предават само смисъла на казаното, тези думи в неговите стихове събличаха дрипите или труфилата си, разголваха душите си(всяка дума има своя душа!) и проговаряха по друг начин, придобиваха друг смисъл и образ, друга чувствителност, друга музика, друга мистика-превръщаха се в поезия.
Христо беше поет не само в поезията си.Той живееше като поет-безразсъдно и самоубийствено, старомодно и безотговорно-като някогашните бохеми.Можеше спокойно да каже на жена си" Отивам да си купя цигари", но ако на спирката е спрял междуградски автобус, със същото спокойствие ще се качи в него и ще замине, където го заведе автобусът, ще се върне след месец при разплаканата си жена и също така спокойно ще попита:" Какво е станало, защо плачеш!" Новото прагматично време обаче нямаше милост към подобен безгрижен романтизъм."Птичка божия, не знае нито грижа, нито труд"-тази песен отдавна бе изпята, отдавна бе заглъхнала в душата на тълпата, отдавна бе стъпкана в подметките на бюргерите.Да се даде специална пенсия на вече болния и беден поет Христо Фотев-защо? Какво толкова е направил, че да се даде на него, а на нас-не? Писал бил стихове? Добре, а какво е работил? Орал ли е, копал ли е, блъскал ли е като нас 40 години в завода или по нивите? Бил талант, бил гений? Ами да е спечелил пари, като е гений, в Америка гениите са милионери...
Що народ и що народни представители се замеряха с тези разумни аргументи цели 12 години-като в баснята за щуреца и мравката- и не можаха да разрешат казуса Христо Фотев, който едва ли щеше да струва колкото един от хилядите пищни коктейли, вихрещи се в нашата иначе бедна държава.Обичаме ги ний гениите, ценим ги, но мъртви, там в читанките-там им е мястото, а не на трапезата ни!
Болно и унизително ми беше да гледам как развеждат и показват по телевизии и разни сборища болния, останалия череп, кожа и кости, беззъбия, едва ходещия и почти безсловесния Христо фотев , за да събудят милозливостта на някой богаташ или да разчустват чудовището, наречено държава.
Уви, за позор на отечеството ни и този поет, който с крезовска щедрост ни подари себе си, умря като просяк.


Из" Книга за мъртвите ми приятели"
Стефан Цанев

И аз обичам да подарявам морето. Както и ... аспирин. Това бе същисало съученичките ми на времето: когато влязох в една аптека и с парите, които имах, им подарих аспирин. На времето не знаех, че Ортега-и-Гасет е нарекъл 20 век - "века на аспирина". Не го препоръчвам: в края на краищата всеки си има своя "лек": може да е аспирин, може да е море. Лично аз, родената на морето, никога не съм губила "морето в себе си":) И това също е дар:) За тези, които могат да го оценят!
Поздрави

Брилянтен текст, а лошото на морето е, че не се дели, но става на капки.

искам

хубава музика но е много тъжна

как да я намеря. исках Джон макей да е президент на сащ.но Обама спечели

толкова обяснение нямамм думи.наистина интересна игра

исках Макейн. Как да ти помогна за играта-има я в замунда

исках да пратя лично съобщение, но блогът не дава!
"Стопанинът замина за Америка"

Не е заминал, още...Чико...

Чико от Порто Рико,
в Америка очаква те живот честит.
Чико от Порто Рико,
там ще спечелиш ти пари с торби.

Един ден вярната Анита
с писмо любезно го запита:
Забрави вече хляба чер,
пиши ми как се чувстваш като милионер.

Анита отговор получи:
По-зле живея и от куче -
спя под един пробит балкон.
Прати ми някой стар износен панталон.

Той е железен, каменен, старинен;
такива има с хиляди в света,
обикновен, но само че зазидан:
един балкон без никаква врата.

Кой знай кога и от кого построен,
е станал непотребен изведнъж,
но не за всички: птичките спокойно
от вазите му пият хладен дъжд


и неговата четвъртита стряха
събира в някоя дъждовна нощ
след дълга и невесела раздяла
отново двама скитника ведно.


Но през деня отвън го не съзира
на минувача празното око.
Стопаните дори не подозират,
че къщата им имала балкон.

Здравей, Антония! нямате нови съобщения ..............

благодаря ти , че ме предупреждаваш, явно имаш лични наблюдения, няма защо да не ти вярвам:)

вече имам тлопико 2 !с един пират които оправлява един прекрасен остров.

ето още един коктейл.
подправката е -сц.
мирис-поносим.
но защо?

Прекрасна, прекрана музика...