Разказвал съм ви, как затънах на оживен булевард в голяма локва и колата се напълни за секунда. Валеше неописуем дъжд, и биеше град с големина на малко яйце. Колата пре мен спря-модерен джип и двйка на около 30 се втурнаха към мен да помагат-викам, не, чакам приятел. Те-ама ние сега ще те измъкнем. Гмуркаха се да ме закачат на два пъти и ме изтеглиха, бяха почти до кръста във вода. Не приеха после нищо, разбира се.
 

Не ги мислете хората, които работят каквото и да е. Тук се пита само-имаш ли работа. Всяка работа, казват тук, заслужава уважение. В България се пита само-ама кво точно работиш, с тайната надежда да ти се надсмеят"ей го, тоя, мие чинии- навънка, пълен помияр". Аз тука строя атомни централи, доктор съм -за 400 лева. Седя си тук, в мизерията, ама съм горд учен, тарикат, затуй съм учил, няма да ставам помияр. МЪрзелът се обяснява с достойнство, непоемането на някакъв риск-с родолюбие-но това се плаща -знаете как.

Няма да ги стигнем следващите 300 години, англичаните. Въпреки Боко, дето днес пак се е изхвърлил-ми ние да работим, па те нека си палят градовете.

Ако ще да ги разрушат, не може да ги стигнем по съзнание. И пак ще ги построят за нула време- и пак ще живеят по-добре-защото са общество. А не стадо. Хора, а не..

Темата ми, обаче е за милосърдието. Как стана така, че станахме общество, напълно безчувстено и оскотяло към останалите. Беднотията  и мизерията ли са виновни. Та нали нас са ни учили в училище  от най ранна възраст да ставаме в автобуса  и да отстъпвам място на възрастните. Имаше Тимуровски команди-помагахме на слаби, бедни, немощни, цепехме дърва, пазарувахме и пр. На всеки отличник имаше прикрепен слабак. Обществото-т,н Комсомол, пионерска организация и пр, бдеше изкъсо.
Нека да видим какво пише по въпроса един руснак.
..............

Подхлъзнах се, паднах лошо.В центъра на града, в седем вечерта. Възможно най-зле-с лице надолу, счупих си носа, ръката ми изскочи от рамото. Лицето ми се обля в кръв, която напълни устата ми, не можех да говоря. С последни усилия станах, довлякох се до близък вход и се опитах да спра кръвта с носна кърпичка-къде ти, усещах, че всеки момент ще изпадна в шок  и реших да се прибера в къщи-четиристотин метра. Ставаше ми все по зле от болката. Вървях по улицата и си мислех, че не се клатя. Добре помня това прибиране и лицата на хората, които срещнах. Жена с момиченце, двойка, сетне възрастна жена, после мъж, млади момчета-всички се вглеждаха в мен любопитно, а после отместваха поглед от мен, извръщаха се. Запомних им лицата на всичките-явно от изостреното от болката неконтролирано внимание, или от очакването за помощ

Болката натискаше съзнанието ми, идваше ми да просто да легна и се предам, но аз разбирах, че ако се отпусна на тротоара, просто ще ме прескочат, ще ме заобиколят. Единственият ми шанс беше да се добера до в къщи. Така и никой не ми помогна.

По късно дълго размишлявах над случилото се. Възможно ли е да са ме взели за пиян. Не, не изглеждах изобщо. Но дори и за пиян да са ме вземали-та те виждаха, че съм целият в кръв, че нещо се е случило, поне да ме бяха попитали. Поне някой да ме беше попитал какво ми е? Значи, по добре да отминеш, да не се забъркваш, да не си губиш времето, силите, значи, това не ме засяга, стана обикновено чувство?

С огорчение си припомнях за тези хора, отначало се ядосвах, обвинявах ги, после се замислих за себе си. Лесно е да упрекваш другите, но непременно трябва да видиш и себе си. Не съм имал същата ситуация, но нещо подобно-да отмина, да се измъкна, без да се забърквам, се е пораждало и у мен. Като доказах своята вина, разбрах колко банално и обикновено стана това чувство, как се е настанило и утвърдило.

На един познат се разболя майка му. Той знаеше, че трябва да бутне нещо на лекаря, но самият той беше стеснителен. Все пак страхът го накара да преодолее стеснителността и той  нагласи някаква сума, уж  за лекарства, препарати и прочие. Лекарят разперил ръце и казал: „Аз такива пари не вземам!”. „ А какви трябват”. „Десет пъти повече!” Моят познат е обикновен  инженер, с ограничени средства, но заради майка си, разбира се, намерил парите, занесъл ги, срамежливо, в плик, а лекарят спокойно ги извадил и преброил.

Майка му почина след операцията. Лекарят обяснил на приятелят ми: „ Проверих, майка ви не е починала в резултат на операцията, не е издържало сърцето, затова ще задържа парите." Той бил убеден, в своята порядъчност, защото, нали, ако беше починала от операцията, той би върнал парите..

Споменавам този случай не защото е особен, ами щото никой не го смята за особен.

След онова падане останах в болница. Най обикновено отделение на стара болница, която ,естествено, беше в ужасно състояние. Сградата беше овехтяла, коридорите-олющени, мизерия, стаите препълнени, имаше легла чак в коридорите. Някой се моли да го вдигнат,  друг иска вода, миризми…Все едно фронтова болница след бой. Само че, нямаше и не се виждаха санитарки. В травматологичното вместо четири, имаше само една. През нощите, от болка не можех да спя и помагах. На един давах вода, друг-гипсиран, обръщах. Повика ме една възрастна жена. Помоли ме да поседя до нея. Оплака се, че се страхува. Заговори за близките си, които са далеко, разказа ми за своя труден и самотен сега живот. Хвана ме за ръката. Помислих, че заспа. А тя беше издъхнала. Ръката и изстина.

Отдъхни си, читателю. Това не се е случило-по точно не с мен. Разказах ви част от есето на един руски писател—Даниил Гранин
. Написано е през 1986. Авторът е фронтовак. Ето как продължава разказа си той

На фронта се нагледах на всякакви видове смърт. В нашият гладен окопен живот беше изключено да видиш ранен и да го подминеш. Дали от твоята част, дали от друга, беше невъзможно да се извърнеш, да се престориш, че не си го забелязал.  Помагаха, влачеха на гърб, превързваха, рискуваха живота си, докарваха-е, имало е и дезертьори, но ние говорим за главните жизнени правила от онова време

И след войната имахме все още това чувство за взаимопомощ, за  дълг към другите. Постепенно то изчезна. Какво стана с нас?  Как от нормалната отзивчивост станахме равнодушни и бездушни

Не искам да изнасям поредните жалби за падението на нравите. Мисля, обаче, че всичко започна от най-различните социални несправедливости, когато лъжата, преувеличаването на заслугите и користта бяха основни правила и действаха безнаказано..но за това сетне

Смъртта на жената ме порази мен, фронтовака. Чужд, не важно кого, повика жената, измъчвана от самота пред лицето на смъртта. Навярно е непоносимо това чувство.Страшно наказание-а за какво? Не е известно. Поне до някого да се подслони. Така, изхвърлена от обществото и всички близки същества. Но не е ли срам и позор за синца ни. Вярващите имат тайнството на миропомазването, на опрощаването на греховете.Човек се пречиства. Човек усеща края. По леко му е, когато до него има някой, който да му съчувства , дори и чужд, да не говорим за близък. Да държи в този прощален миг нечия ръка, да каже последната си дума на някой, за да го чуят. Дори на милосърдна сестра или брат-които у на с а”остар”

В такива моменти се проверява милосърдието, като равнище на обществения ни хуманизъм.

Нравствеността се състои от чувства, свойства, понятия. Милосърдието е едно от тях. А нашият речник квалифицира милосърдната сестра и брат като „остар”