Защо нашият народ не можа да се изтръгне от гърча на една митологична човеконенавистническа система и после да трансформира натрупаните си страдания в развитие. Защо не разбра, че нещастията, които го измъчват през последните двадесет и две години, не бива да се търсят някъде другаде освен в него.
И ако свободата е потреба на духовната зрялост, то тя не би могла да се постигне без достиженията на разума и волята. Всъщност нали това иска да каже Планк.
Обвинявам всички политици на прехода, загдето не намериха мъжество и исторически кураж да отделят зърното от плевелите. За това, че забъркаха от тях една морално нечистоплътна ярма, която успяха да легитимират, да я направят валидна и после да залеят с нея обществения и политически живот. Метастазите на тази „валидност” трайно се настаниха в обществения дискурс, облъчиха медиите, погребаха основните етически норми на често колебаещата се човешка будност.
Синовете и снахите на бившата комунистическа номенклатура бяха допуснати да задават морални формули, да издигат етически лозунги, да се превръщат в носители и теоретици на гражданското общество. И всичкото това пред очите на един психически и телесно съсипан народ, крачещ с угаснали души в един опустошен и сив посткомунистически пейзаж. В същото време комунистическите кланове, придобили по престъпен начин материални придобивки и домогнали се до властови позиции във финансовите йерархии, останаха да живеят в някакъв свой самопонятен свят, намиращ се на светлинни години от битието на обикновения човек.
Щом животът изгуби сили, моралът става проблем. Нихилизмът обхвана с жилавата си растителност всички надежди и очаквания на отделния човек , който, хванал се за моментното си битие, се опита да оцелява, без да го е грижа за бъдещето. От гладния човек не може да се очакват вълнения, свързани с околната среда, глобалното затопляне и запазване на изчезващия вид на скалния орел. За него са валидни думите на Превер ” Отче наш, ти, който си на небето – стой си там…”
Това угасване на живата вътрешна будност, този климактериум на сетивата към всякаква обществена справедливост е една от най- големите трагедии на прехода.
Защото размесването на ценностите е по-опасно от явната диктатура. Повече се страхувам не от картината на организирания масов плач на севернокорейците по техния мумифициран лидер, /този черно-бял театър рано или късно ще се сгромоляса/, отколкото от наглите усмивки, негласното приемане и легитимиране от обществото на комунистическите кланове с тяхното култивирана перфидност и вродено лицемерие.
Буди отвращение тази нова словоупотреба, този мутирал синтаксис, който се лее от журналистите, които почти любовно изслушват бивши комунистически функционери и служители на ДС, докато последните продължават да ни внушават „колко много се гордеели” с дейността си в службите. Сякаш това, да разбиваш човешки съдби на цели семейства, би могло да фигурира в скалата на човешката гордост. Това привикване, това приемане на подобни изявления с лежерна усмивка, не само притъпява сетивата – то опустошава сърцата.
Позволявам си да мисля, че най-голямата трагедия на сегашното ни общество са опитите да се внуши дълбоко и органично единство между палачите и жертвите, между подпалвачите и овъглените съдби на няколко поколения българи. Покаянието като един ферментирал, душевно изживян момент, когато нашата съвест се оголва от миналите си деяния, явно не вирее и няма никакво място по тези земи. За комунистическите ни хардлайнери подобно тайнство е немислимо, защото то предполага усещането за непорядъчните неща, извършени в миналото. А това са хора, които се „гордеят” с миналото си....
атова продължавам да мисля, че размесването на ценностите, незавършените, безпорядъчни и хаотични действия на нашето общество, чиито политически фактори не просто не успяха, но и не искат да остържат от платното на нашия живот наложената ни посткомунистическа картина. Да остържа онзи слой от мазки, под който се показват стари образи и персонажи от едно човеконенавистническо минало. Защото тези предишни пластове и образи от картината винаги ще съществуват, а персонажите от тях още дълги години ще изскачат от старото платно, ще тровят, манипулират и обезсърчават живота на този народ.
В живописта има един термин „пентименто”, което означава да остържеш остатъците от стара картина и върху същото платно да нарисуваш нова.
Може би странно е съвпадението, че думата „pentirsi” означава „ разкайвам се”.
Тъжното е, че не забелязвам политическите фактори /не приемам думата лидери/ да вземат длетата и да изстържат веднъж завинаги целия комунистически пандемониум от миналото, който продължава и до днес да „остъргва” бъдещето на децата ни.
Дотогава ще бъда съпричастен на думите на Превер : Отче, който си на небето, стой си там…
със съкращения-оригиналътwww.svobodata.com/page.php
