Почина Александър Солженицин. Отиде в по-добрият свят един от най-добрите художници на най-лошия. Плюхме го порядъчно. Изкарвахме го "на две заплати", морално пропаднал, некадърен драскач-пробвахме целият репертоар от низост, гласувахме вкупом срещу него и  Сахаров и всеки, който дръзнеше да каже истината за " онова време" И ако днес изобщо нещо знаем за него, то се дължи именно на Солженицин.    Толкова много може да говорим за него-и  толкова малко. Защото е необятен, защото  беше от друго измерение и беше  чист пред съвестта си, на която беше обещал света да знае истината.. Той едва ли взе заслуженото тук, дано го вземе на Новото място.Надяваме се, че нему Господ ще отвори  хубавите места  на Рая. Защото вечно ще го помнят живите, и вечно ще го плюят живи-умрелите.
Ето го комунизма в тази миниатюра.. Ето миналото-днес. Колко  познато. Вижте:

АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН
ДЯСНАТА РЪКА
През онази зима пристигнах в Ташкент кажи речи мъртвец.Наистина пристигнах тук да умирам.
А ме съвзеха да поживея още.
Това продължи месец, два, че и три.Наперената ташкентска пролет се изниза край прозорците, премина премина в лято, вече навсякъде владееше зеленина и беше съвсем топло, когато започнах да излизам да се поразходя с несигурни крака.
Още не смеех да повярвам, че оздравявам, поради което продължавах да пресмятам в най-далечните свои мечти дадените ми допълнителни за живот не години, а месеци-бавно пристъпвах по чакълените и асфалтовите пътеки на парка, ширнал се между блоковете на медицинския институт.Трябваше често да присядам, а понякога така ми се повдигаше от рентгена, че се принуждавах и да прилягам с ниско отпусната глава.
Бях, но не съвсем като другите болни около мен: бях много по-безправен от тях и принудително по-безмълвен. При тях идваха на свиждане, за тях плачеха роднини и една беше грижата им, една целта им- да оздравеят. Пък и аз почти нямаше защо и да оздравявам: тридесет годишен, нямах в целия свят никакъв роднина през онази пролет. Освен това нямах паспорт- и ако сега оздравеех, то трябваше да напусна тая зеленина, тази многоплодна страна-и да се върна в пустинята, където бях интерниран за вечни времена, под явен надзор, задължен да се подписвам всеки две седмици, и откъдето комендантството дълго не се смиляваше да ме пусне за лечение дори умиращ.
Не можех да разкажа за всичко това на околните свободни болни.
И да им разкажех, нямаше да ме разберат...
Затова пък, както имах зад гърба си десет години бавни размишления, вече знаех истината, че същинският вкус на живота се усеща не в голямото, а в малкото. Ето, в това несигурно пристъпяне със слабите крака.Във внимателното дишане, за да не предизвикам бодежа в гърдите.В онова догонено в супата парче пресен, незамръзнал картоф.
Така че тази пролет беше за мен най-мъчителната и най-прекрасната в живота.
За мен всичко бе забравено или невиждано, всичко беше интересно: дори количката със сладолед; дори миячът с маркуча; дори жените, които продаваха връзки продълговати репички; и още повече-кончето, промъкнало се през дупката в оградата, за да пасе тревичка.
Ден след ден се осмелявах да отивам на разходка и по-далече от нашата клиника-из парка, насаден може би още в края на миналия век, когато са строени тези солидни неизмазани тухлени сгради.
През целия южен ден, от изгрев на тържественото слънце до късната жълтоелектрическа вечер, паркът беше изпълнен с оживено движение. Бързо
сновяха здравите, бавно крачеха напред-назад болните
Там, където няколко алеи се сливаха в една, която водеше към главния вход-се белееше алабастров Сталин с каменна усмивка под мустак. Нататък по пътя към входа равномерно бяха наредени и други, по малки вождове.
След това идваше будка.В нея се продаваха пластмасови моливчета и приемливи малки бележници.На мен обаче не само парите ми бяха строго преброени, а бележници съм имал през живота си-после те попадаха където не трябва и реших, че е по добре да ги нямам.
Досами входа се намираха павилионче за плодове и чайхана.Нас, болните с раирани пижами не ни пускаха в чайната, но оградата беше ниска и през нея можеше да се гледа.През живота си не бях виждал истинска чайна-тези отделни за всекиго чайници със зелен или черен чай.В чайната имаше европейска част, с маси, и узбекска- с общ подиум. На масите ядяхя и пиеха бързо, оставяха в опразнената пиала копейки за консумация, и си отиваха. А на подиума, върху рогозките под камъшов сенник, опънат за горещите дни, седяха и се излежаваха с часове, а някои и с дни, опразваха чайник след чайник, играеха на зарове и като че ли дългия ден не ги обвързваше с никакви задължения.
Павилиончето за плодове обслужваше и болни-но моите затворнически копейки настръхваха от цените.Разглеждах внимателно купчините сушени кайсии, стафиди, пресни череши-и отминавах.
След туй започваше висока стена, а болните нямаха право да излизат и през вратата.През тази стена по два и по три пъти на ден в медицинския комплекс прелитаха оркестрови траурни маршов(защото градът беше милионен, а гробищата се намираха тук, наблизо). Те звучаха подесетина минути, докато бавното шествие отминеше.Ударите на барабана отмерваха чужд на всичко околно ритъм.Този ритъм не действаше на тълпата, нейното клатушкане беше по-енергично.Здравите по алеите само леко се оглеждаха и пак забързваха,, накъдето бяха тръгнали(те знаеха всичко, което трябваше) А болните се спираха при тези маршове, дълго слушаха, други подаваха глави от стаите.
Колкото по-явно се освобождавах от болестта, колкото по-сигурно ставаше, че ще оживея, толкова по-тъжно се оглеждах наоколо, жал ми беше да напускам всичко това.
На стадиона на медиците бели фигури си подаваха бели тенис топки.Цял живот съм искал да играя тенис и никога не ми падна такава възможност.Под стръмния бряг клокочеше мътножълтият Салар.В парка растяха сенчести кленове, клонати дъбовенежни японски акации.И осмоъгълният фонтан мяташе към върховете свежи тънкоструйни сребринки.А каква трева имаше в зелените площи!-сочна, отдавна забравена от мен(в лагерите нареждаха да я горим като враг, пък там, където бях интерниран, не растеше никаква).Просто да легнеш на нея по очи, спокойно да вдишваш тревния мирис и топлите от слънцето изпарения-вече беше блаженство.
Тук, в тревата, не лежах сам.На разни места зубреха мило своите дебели учебници студентки от медицинския институт.Или захласнати в разкази се връщаха от зачот.Или гъвкави, поклащайки спортни сакове-от банята на стадиона.Вечер неразличими и затова тройно по привлекателни, момичетата, с докосвани и недокосвани роклички, заобикаляха фонтана и чакълът по алеите хрущеше от стъпките им.
Беше ми невероятно жал за някого: дали за моите връстници, замръзнали край Демянско, изгорени в Освиенцим, отровени в Джезказган, доумиращи в тайгата-че ние ще имаме тези момичета.Или за самите момичета-заради онова, което никога не ще мога да им разкажа, а те никога няма да научат.,
И по цял ден по чакълените и асфалтирани пътеки се точеха жени, жени, жени!-млади лекарки, медицински сестри, лаборантки, регистраторки, домакинки, раздавачки и роднини които посещаваха болните.Те минаваха покрай мене с със снежно-строги престилки и с ярки южни рокли, често полупрозрачни.Всяка от тях, мярнала се за секунда, представляваше цял сюжет:нейния досегашен живот, нейното възможно(невъзможно) запознанство с мене.
Бях жалък.Отслабналото ми лице носеше отпечатъка на преживяното-бръчките на принудителната лагерна навъсеност, пепелявия мъртвешки цвят на загрубялата кожа, неотдавнашното тровене с тровилата на болестта и тровилата на лекарствата, от което към цвета на бузите се прибави и зеленикавост.От навика да се подчинявам и да се прикривам, за да оцелея, гърбът ми беше превит.Раираното палячовско яке едва стигаше до корема ми, раираните панталони свършваха над глезените, от тъмносините лагерни плъстени обувки висеха краищата на партенките, кафяви от носене.
И последната от тези жени не би понечила да се разходи с мене!...Но аз не виждах себе си.А очите ми не по-малко прозрачно пропускаха в мен-света.
Така една вечер стоях пред главния вход и гледах.Край мене вървеше забързан обичайният поток, поклащаха се чадъри, мяркаха се копринени рокли, панталони от соа екрю със светли колани, бродирани ризи и тюбетейки.Смесваха се гласове, продаваха зеленчуци зад оградата пиеха чай, хвърляха зарове-а до оградката, подпряно на нея, стоеше неугледно малко човече, прилично на просяк и с немощен глас от време на време промълвяше:
-Другари...Другари...
Пъстрата заета тълпа не го чуваше.Аз се приближих.
-Какво искаш, братко?
Човекът беше с невероятно издут корем, по-голям отколкото на бременна жена-увиснал като чувал, опънал до спукване ризата и панталоните с мръсно-защитен цвят.Ботушите му с отпрани подметки бяха тежки и прашни.Не според сезона на раменето му висеше дебело разкопчано палто с мазна яка и разръфани краища на ръкавите.На главата си носеше старовремско овехтяло каскетче, достойно за градинско плашило.
Подпухналите му очи бяха мътни.
Той с усилие повдигна едната си ръка, стисната в юмрук и аз измъкнах от нея смачкана, мокра от пот хартия.Беше разкривено написана с перодръжка молба от гражданина Бобров за настаняване в болница-и върху молбата напряко две резолюции, със синьо и червено мастило.Синьото беше от градския здравен отдел и изразяваше разумно мотивиран отказ.Червеното пък нареждаше на клиниката при медицинския институт да приеме болния в стационара.Синьото мастило беше вчерашно, червеното днешно.
-Точно така- обясних му високо, като на глух-Ще трябва да отидете в приемното, в първи блок.Ще вървите, значи, ето покрай тези...паметници.
Но тогава забелязах, че тъкмо преди целта си силите са го напуснали, та не само не е в състояние да разпитва повече и да тътри краката си по гладкия асфалт, но не може и да държи в охлузената торбичка с килограм и половина багаж.И реших
-Добре, байно, ще те заведа, хайде.Я ми дай торбичката.
Той чуваше добре.С облекчение ми подаде торбичката, опря се на подложената му от мене ръка и без да вдига ходила, тръгна тътрузейки ботуши по асфалта.Водех го за лакът, прихванал червеникавото от прах палто.Издутият корем сякаш накланяше стареца напред и той често пухтеше.
Така двете отрепки се напътихме по същата алея, където в мислите си хващах под ръка най хубавите момичета на Ташкент.Дълго, бавно се мъкнахме покрай тъпите алабастрови бюстове.Накрая стигнахме до пейка с облегало.Моя спътник помоли да приседнем.На мен също ми се повдигаше и седнахме.
Още по пътя старецът ми каза няколко изречения и сега , като си пое дъх добави.Пращали го в Урал, паспортната му регистрация била уралска, там беше цялата беда.А заболял край Тахиа Таш(където, като си спомням, бяха започнали да строят канал, но го изоставиха). В Ургенч го държали месец в болницата, вадили му вода от корема и краката, съвсем закъсал- и го изписали.Слизал от влака в Чарджоу, и в Урсатиевска също, но нийде не го приемали на лечение-пращали го в Урал, там, където е регистриран.Нямал никакви сили да пътува с влака, пък и пари за билет не останали.И ето сега в Ташкент за два дни издействувал да го приемат.
Според медицинските картони болестта му беше заплетена, а като го погледне човек- последната болест.Понеже се бях нагледал на болни, ясно виждах, че вече не му остава жизнена сила.Устните му отпуснати, говорът-трудноразбираем и мъглявина замрежва погледа.
Дори каскета го мореше.Не старостта го беше съсипала, а болестта.На врата му, изтънял окаяно също като на пиле висеше много излишна кожа и отделно отпред се движеше тристранна адамова ябълка.
На какво ли се държеше главата му.Щом седнахме, тя клюмна на гърдите, подпря се с брадичката.
Моя съсед шумно въздъхна, размърда глава на гърдите си и като повдигна жълтосиви клепачи ме изгледа косо изотдолу:
-А дали имате една цигара, другарю?
-Хич и да не ти минава през ума това, байно!-подвикнах аз-Ние с тебе трябва поне да не пушим, та да подращим още земята с ботуши.Я се виж в огледалото.Ще ми пуши!
-Той взе да сумти.И пак ме изгледа изпод жълтите си клепачи от долу на горе, някак си кучешки.
-Все пак дай ми две-три рубли, другарю!
Аз се замислих да му дам ли или да не му дам.Каквото и да говорим, аз си осавах зек, а той така или иначе беше свободен.Колкото години работих там-нищо не ми плащаха.А като започнаха да плащат, ми удържаха: за конвоя, за осветяване на зоната, за кучетата, за началствата, за долнопробната чорба.
Извадих от малкото горно джобче на шутовското си яке мушамено портомоне и прегледах книжните пари  в него.Въздъхнах и подадох три рубли.
-Благодаря-изхъхри стареца.Държейки  с мъка ръката си вдигната, взе банкнотата сложи я  в джоб-и освободената ръка веднага се пльосна на коляното. А брадичката пак се опря на гърдите.
Помълчахме.
През това време мина покрай нас жена, после още две студентки. И трите много ми харесаха. С години не бях чувал нито женски глас, нито тракане на токчета.
-Добре е станало, че са ви сложили резолюция. Иначе можеше да се въртите тук цяла седмица-с мнозина става така.
Той вдигна брадичката от гърдите си и се обърна към мен. В очите му проблесна разум, гласът му трепна и говорът стана по-разбираем:
-Синко, мен ме пращат на лечение, защото съм заслужил човек. Аз съм ветеран от революцията. На мен Сергей Миронович Киров лично ми е стискал ръката при Царицин. На мен персонална пенсия трябва да ми дадат.
Леко движение на бузите и устните-сянка на горда усмивка-съживи небръснатото му лице.
Огледах дрипите му още веднъж, после самият него.
-Защо не ви дават?
-Така ми тръгна животът-въздъхна той.-Сега не ме признават. Едни архиви изгорели, други били загубени. И свидетели не мога да намеря. А Сергей Миронович го убиха...Аз съм си крив, не съм събирал документи...Ето само един имам...
С усилие на дясната ръка -пръстите му бяха схванати от подутини в  ставите  и седяха като залепени един за друг-пренесе ръката до джоба и понечи да бръкне, но изведнъж краткото движение прекъсна, той замря и главата му клюмна.
Слънцето вече се скриваше зад блоковете  и трябваше да побързаме за приемното(оставаха ни сто крачки): в клиниките винаги беше трудно с местата.
Аз хванах стареца за рамото:
-Байно, опомни се! Виждаш ли вратата? Щ е ида да предупредя.А ти можеш ли сам да дойдеш, не почакай ме.
Той поклати глава, сякаш разбра.
В приемното през деня винаги се трупаха хора и чакаха с часове, докато ги приемат.Но сега, за почуда, нямаше жива душа.Почуках на затвореното шпертплатово гише.Отвори го съвсем млада сестра с носле-чехълче и устни, боядисани не с червено, а с тъмнолилаво червило.
-Какво искате?-Тя седеше на маса и четеше по всяка вероятност комикс за шпиони.
Очичките и бяха игриви.
Подадох и молбата с двете резолюции и казах:
-Той едва ходи.Ей сега ще го доведа
-Да не сте посмели да водите никого!- рязко подвикна тя, без дори да е погледнала заявлението.-Не знаете ли реда? Приемаме болни само от девет сутринта!
Тъкмо тя не знаеше “реда”.Аз проврях глава през гишето и доколкото можех и ръка, за да не затвори под носа ми.Там, след като издух долната си устна и направих физиономия на горила, прошепнах с апашки глас:
-Слушай, госпойце, аз не съм ти подлога!
Тя се сконфузи, дръпна стола в дъното на своята стаичка и омекна:
-Сега не приемаме, гражданино! В девет сутринта.
-Ти прочети молбата!-посъветвах я аз твърдо с недоброжелателен глас
Тя я прочете.
-Е и какво.Редът е за всички.И утре може да няма места.Тази сутрин нямаше.
Тя дори изрече с удоволсвие това, че тази сутрин е нямало места, явно да ме ухапе.
-Но човекът пътува за далеч и е слязъл от влак, разбирате ли.Няма къде да отиде.
Колкото се измъквах от гишето и преставах да говоря на лагерен жаргон, толкова лицето и" добиваше предишния жестоко весел израз:
-При нас всички идват отвсякъде! Къде да ги слагаме?Чакат! Да си намери квартира!
-Поне излезте вижте какво му е състоянието
-Друго не искате ли!Ще ходя да събирам болни! Да не съм санитарка!
И гордо вдигна своя нос-чехълчи.Отвръщаше така скорострелно, сякаш беше навита пружина за отговори
-Тогава за какво седите тука!? –ударих аз с длан по шпертплатовата стена така, че се вдигна прах от боята.-Тогава заключете вратата!
-Вас никой не ви пита! Нахалник!-кипна тя, скочи, направи тичешком кръг и се появи в коридорчето: -Кой сте вие! Не ме учете! “Бърза помощ” ни кара пациентите
Ако не бяха тези грубо-лилави устни и същият лилав маникюр, тя съвсем нямаше да изглежда лошо. Нослето я красеше. И веждите си повдигаше твърде многозначително. Поради топлината престилката и беше широко разкопчана на гърдите и се виждаха чудесно розово шалче и комсомолска значка.
-Какво, ако той не беше дошъл сам при вас, а го беше взела от улицата” Бърза помощ”-щяхте ли да го приемете? Има ли такова правило?
Тя огледа високомерно нелепата ми фигура, аз огледах нея.Съвсем бях забравил, че партенките ми висят от обувките.Тя изпръхтя, но доби хладен вид и завърши:
-Да, болният. Има такова правило.
И влезе зад преградата.
Зад мен се чу шум. Обърнах се.Моят спътник вече стоеше тук.Беше чул и разбрал всичко.Като се подпираше на стената и се примъкваше към голямата градинска пейка, сложена за посетителите, едва помръдваше дясната ръка, стиснал в длан изтъркан портфейл.
-Ето...немощно фъфлеше той-...ето, покажете и" го...нека...ето....
Успях да го прихвана, сложих го да седне на пейката.Той се мъчеше с безпомощни пръсти да извади от портфейла своя единствен документ и все не успяваше.
Поех от него този извехтял документ, подлепен на прегъвките, за да не се разпадне и го отгърнах.На пишеща машина беше напечатано с виолетови букви, които ту стърчаха над редовете, ту висяха надолу:

ПРОЛЕТАРИИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ СЪЕДИНЯВАЙТЕ СЕ!*
Служебна бележка
Дава се настоящата на Н.К. Бобров в уверение на това, че през 1921 г съшият се е числял в славния Н...ски губернски  Отряд със Специално назначение ”Световна революция” и с ръката си е съсякъл много гадове. Комисар:
Подпис.
И блед виолетов печат.

Като гладех с ръка гърди, попитах тихо.
-Какво-” Отряд със специално назначение, а,? Така ли?
-Аха-отвърн а той, като едва удържаше клепачи да не се затворят.-Покажете й го.
Видях ръката му, дясната китка-такава мъничка, с изпъкнали кафеникави вени върху опакото, с кръгло-подути стави на пръстите, почти безсилна да извади бележката от портфейла. И си спомних отази хватка-как са посичали пешака от коня, косо, с един замах.
Странно....При пълен размах на ръката дясната длан е извивала сабята и е отрязвала главата, врата, част от рамото. А сега не може да държи портфейла....
Отидох до шпертплатовото гише и пак го натиснах. Без да вдига глава, регистраторката четеше своя комикс. На страницата видях благороден чекист с краката нагоре, скочил на прозореца с пистолет.
Лекичко сложих оръфаната бележка върху книгата и обърнат през цялото време гладех гърдите си заради повдигането, после тръгнах към изхода. Трябваше по скоро да легна, да си сложа главата на ниско.
-Какво ми бутате тази хартийка? Болният, вземете си я!-Изстреля регистраторката през гишето в гърба ми.
Ветеранът просто беше потънал в пейката. Главата и дори раменете изглеждаха хлътнали в туловището. Безпомощните пръсти бяха отпуснати разперено. Кръглият подут корем, сгънат неправдоподобно, затискаше бедрата.

* Разказът е написан през 1960, по истински случай, когато авторът е лежал в раков диспансер в Ташкент.През 65 та е предложен в няколко съветски списания. Отхвърлен.Разпространяван чрез “Самиздат”. Публикуван през 1990 в сп.”Дружба народов”