Помните ли  едноименния филм за самоубиецът-снайперист. Местните хора им викаха "Кукушка"-кукувица. Те бяха обречени, заковани на стратегическа позиция с една верига,  малко патрони и най-необходимата храна.  А ето и песента :

Песен еще ненаписанных, сколько?
Скажи, кукушка, пропой.

В городе мне жить или на выселках,
Камнем лежать или гореть звездой?
Звездой.

Преди петнайсет години бяхме заляти от четива, каквито дотогава нямаше.За свръхестествените ни възможности –на съзнание, тяло и слово. За кво ли не. Имаше една книга на един руснак-Лазарев, казваше се „Диагностика на кармата”. В нея се казваше, че можеш да промениш кармата си, ако се молиш искрено. Ако си признаеш греховете. Ако поискаш прошка и се осъзнаеш. Иначе ти се отнема именно това, към което се стремиш. Ако си привързан към човек-той се маха, ако си привързан към вещ, губиш я, към пари….  Отнема ти се целта и смисъла-но не веднага, а именно толкова и тогава, колкото да  те срине, но да ти останат сили да осъзнаеш.

Беше пълна с редица примери

 

Пр: Солнце мое - взгляни на меня,
Моя ладонь превратилась в кулак,
И если есть порох - дай огня.
Вот так...

 

Сигурно е било преди десетина и повече години, когато разговаряхме с един близък за мен човек и колега за тази книга. Тя ми каза :

-Махни  я тази книга-носи нещастие.

-Как- викам й-това е само една книга.

-Но в нея има неща, които не трябва да знаем-настоява тя.-Трябва да осъзнаем през живота си.

-Глупости, обикновена интерпретация на Божиите заповеди, написана да стане бестселър.

-Не, един екстрасенс ми каза, че носи лоша енергия.

Не я махнах, защото не вярвам в тези неща. Още е у дома.  Все пак е книга-а аз книги не хвърлям. Близката ми от седем-осем години е отвъд океана и не съм я виждал. Добре била. А аз съм тук-изпращам.

Кто пойдет по следу одинокому?
Сильные да смелые
Головы сложили в поле в бою.
Мало кто остался в светлой памяти,
В трезвом уме да с твердой рукой в строю,
В строю.

Уморих се да изпращам. Всяко изпращане ми е малка смърт. Знам, че е клише. Помня, като изпращаха мен, помня погледът на баща ми. Сега го усещам на гърба си-смазващо е.

  Каква е тая орисия-на българските майки и бащи. Да изпращаш някой и да викаш-остани, ако ти харесва. Там ще си по-добре. Да не знаеш дали ще го видиш повече и кога. Какъв е този мазохизъм български-да викаш на най-скъпото си -не те искам тук, защото знаеш кво го чака, ако се върне. Да си отделил залъка от устата си, за да го пратиш  по чужди земи и да знаеш, че там, далеч от теб,  то ще има смисъл.

Стотици хиляди лични драми. Милиони майчини сълзи. Милиони кукувици.

 

Где же ты теперь, воля вольная?
С кем же ты сейчас
Ласковый рассвет встречаешь? Ответь.
Хорошо с тобой, да плохо без тебя,
Голову да плечи терпеливые под плеть,
Под плеть.

Това ли е нашата карма. Но къде е грехът. Какво да осъзнаем, каква е вината ни.

„Да нямаш друг Бог, освен мен” Всичко друго ще ти се отнеме-най ценното. Смисъла.

Проклета книга!

Трябва да се усмихвам за сбогом. Да бъда весел.  А вътре- умирам.

Кървя през стиснатите зъби. Умирам ли?

Умрях.

Солнце мое - взгляни на меня,
Моя ладонь превратилась в кулак,
И если есть порох - дай огня.
Вот так...

Етносите, както и отделните хора,също имат карма...

Да нямаш други богове освен Мене.Малко са монотеистите в България приятелю.Разбираш ли го...А това разбира се води последствия след себе си...